Кал не откъсна поглед от него, докато заобикаляха оградата. Освен когато отскачаха до квартирата на Куин, Лъмп предпочиташе да протяга крака по главната улица, където Лари от бръснарницата често излизаше, когато наближат, даваше му по някоя бисквита и разрошваше козината му.
Кал търпеливо изчака, когато Лъмп повдигна крак, за да маркира обилно ствола на голям дъб между сградите, и остави кучето да го води към тротоара на Главната.
Там сърцето му подскочи до гърлото. Плочите бяха вдигнати и покрити с черна пепел. Градът бе изравнен със земята, от която все още струеше дим. Овъглени, разцепени дървета лежаха като осакатени войници върху потрошените стъкла и изпоцапания с кръв тротоар. Изгорените треви и сандъчетата с весели пролетни цветя до площада димяха. Трупове и ужасяващи останки на хора се въргаляха по земята или злокобно висяха на поразени като от гръм дървета.
До него Лъмп потръпна, седна на задните си части, вдигна глава и нададе вой. Все още стискайки каишката, Кал побягна към входа на боулинг центъра и дръпна вратата. Но тя не помръдна. Не се чуваше никакъв звук, нито вътре, нито отвън, освен ударите на юмруците му и безумните му викове.
Когато ръцете му се обляха в кръв от блъскане, побягна и кучето го последва. Трябваше да стигне до Куин.
Гейдж не знаеше защо реши да намине. Не го свърташе у дома… е, в дома на Кал. За него дом бе всяко място, където се задържаше достатъчно дълго, за да си струва да разопакова багажа си. Понечи да почука, но сви рамене и просто отвори вратата на квартирата. Обитателките трябваше да са благодарни, че поне извика.
— Има ли някого вкъщи?
Позна стъпките на Сибил, още преди тя да се появи на горната площадка.
— Аз съм някой. — Тя заслиза по стълбите. — Какво те води насам преди пет часа?
Бе прихванала косите си на тила, всички тези гъсти черни къдрици, както правеше, когато работи. Краката й бяха боси. Дори с избелели дънки и пуловер успяваше да изглежда като стилна кралска особа.
Имаше страхотен усет според него.
— Чух се с професор Линц, експерта по демони от Европа. Казах му за идеята ни за ритуал с кръв. Не я одобрява.
— Струва ми се разумен човек. — Сибил наклони глава. — Влизай. Можеш да пийнеш вероятно десетата си чаша кафе за деня, а аз — чай, докато ми разказваш какви са разумните му доводи.
— Първият, най-сериозният, прозвуча като ехо на твоите думи. — Гейдж влезе след нея в кухнята. — С ритуала може да отприщим нещо, за което не сме подготвени. Нещо по-лошо или по-силно.
— Съгласна съм. — Тя сложи чайника на котлона и започна да отмерва прясно кафе. — Затова е важно да не прибързваме. Нека първо съберем цялата информация и да действаме много внимателно.
— Все пак гласуваш „за“.
— Да, клоня в тази посока, стига да сме добре защитени, доколкото е възможно. А ти?
— Според мен нещата са петдесет на петдесет, което означава добър шанс.
— Може би, но се надявам да наклоня везните в нашата посока. — Сибил потърка окото си с ръка. — Сигурно…
— Какво има?
— Сигурно е защото прекарах целия ден пред монитора. Очите ми са уморени. — Посегна да отвори шкафа за чаши и подмина дръжката с няколко сантиметра. — Очите ми… О, господи! Не виждам. Не виждам.
— Почакай. Нека погледна.
Когато Гейдж обхвана раменете й и понечи да я завърти, тя се вкопчи в ръката му.
— Не виждам нищо. Само сивота. Всичко е сиво.
Гейдж я завъртя и дъхът му секна. Очите й, екзотичните й цигански очи, бяха скрити зад плътен бял пласт.
— Да поседнем. Това е измама. Просто още една измама, Сибил. Не е истина.
Но докато се притискаше към него и трепереше, Гейдж започна да изпада в унес.
Озова се в малкия задушен апартамент, в който някога бе живял с баща си, над залата за боулинг. Миризмите събудиха у него ужасяващи спомени. Уиски, тютюн, пот, неизпрани чаршафи и неизмити съдове.
Видя стария диван с изтъркани странични облегалки и сгъваемия стол със залепена с тиксо седалка. Лампионът светеше, високият лампион до дивана. Но той бе счупен, спомни си Гейдж. Счупи го преди години, когато блъсна баща си назад. Най-сетне бе станал достатъчно едър и силен, за да използва юмруците си.
„Не, помисли си Гейдж, никога вече няма да се върна тук.“ Отиде до вратата и сграбчи дръжката. Тя не помръдна, накъдето и да я въртеше, колкото и силно да я дърпаше. Шокът го връхлетя, когато погледна към ръката си на дръжката и видя ръка на дете.