Седемнадесета глава
Лейла беше мокра и студена и Фокс я понесе към леглото увита в одеяло. На слепоочието й имаше белег от ожулване и несъмнено щеше да я боли, когато се съвземеше. Никакви рани и счупвания, поне на пръв поглед. Първо трябваше да я подсуши и стопли. После да огледа по-подробно и по-отблизо. Едва бе имал време да провери пулса й, преди Куин и Кал да се втурнат в стаята.
— Лейла… О, боже!
— Мисля, че е припаднала. Просто е припаднала — каза Фокс на Куин, когато коленичи до него. — Може би е ударила главата си. Нещо се е случило, докато е била под душа. Не мисля, че ще открием нещо там сега, но Кал…
— Ще погледна.
— Ти каза… Съжалявам. — Куин изтри сълзите си. — Ужасен ден. Каза, че си чул писъците й.
— Да, чух я. — Толкова бе ужасена, спомни си той, докато отместваше косите от лицето й. Създанието бе протегнало ръце към него и го бе сграбчило за гърлото, писъците бяха нахлули в главата му. — Чух и всички вас.
— Какво?
— Мисля, че сигналната ни система работи. Имаше безброй смущения, но чух всички ви. Трябва ми кърпа. Косата й е мокра.
— Ето. — Кал му подаде една. — В банята е чисто.
— А Сибил и Гейдж?
Кал стисна протегнатата ръка на Куин.
— Ще проверя какво става с тях. Стой тук.
— Ти какво преживя?
Фокс поклати глава.
— После ще ти разкажа. — Той повдигна главата на Лейла и разстла кърпата под косите й. — Идва на себе си. Лейла… — През него премина вълна на облекчение, когато клепачите й затрептяха. — Върни се, Лейла. Всичко е наред. Свърши.
Тя се надигна с дълбока въздишка, размаха ръце и очите й се отвориха широко от ужас.
— Стига. Стига. — Фокс стори всичко, което му хрумна. Обви ръце около нея, опитвайки се да й вдъхне спокойствие с мисълта си. — Свърши. Тук съм.
— В банята има…
— Изчезнали са. Няма ги.
Но ги видя в съзнанието си да излизат от канала, да пропълзяват по плочките.
— Не можех да изляза. Вратата не се отваряше. Бяха навсякъде, пълзяха по мен. — Потръпвайки, тя се сгуши в прегръдката му. — Сигурен ли си, че са изчезнали?
— Напълно. Пострада ли? Нека погледна.
— Не, не мисля… Малко ме боли главата. И… Лицето ти! Господи, ръката ти. Подута е.
— Вече минава. Добре съм. — Болката от спадането на отока бе нищо в сравнение с облекчението му. — Изглежда, Туис се е опитал да връхлети всички ни едновременно.
Куин кимна.
— Нападна мен и Кал. Голям удар.
— Направо помитане — извика Сибил от прага. — Удари и нас с Гейдж. Шестимата наведнъж. Фокс, защо не слезеш долу? Приятелите ти все още са леко разтърсени. Ние ще помогнем на Лейла да се облече и идваме.
Той забеляза, че Сибил е бледа като платно. За първи път я виждаше така сломена, откакто я познаваше. Куин тръгна към нея. Стаята отново стана женско владение и Фокс реши, че е най-добре всеки лагер да се оттегли в свой ъгъл, преди да се съберат.
— Добре. — Но първо докосна лицето на Лейла и нежно я целуна. — Ще бъда долу.
В моменти като този, помисли си Фокс, бе нужно уиски. Сред виното намери една-единствена неотворена бутилка „Джеймисън“ и се досети, че е принос на Кал към алкохолните запаси. Донесе чаши, лед и щедро наля по два пръста на всеки.
— Съобразително. — Кал изпи половината от своето на един дъх, но тревогата в очите му не изчезна. — Вече оздравяваш. Изглеждаше ужасно, когато те видях навън.
— Паяци. Безброй. Огромни гадини.
— Къде?
— В офиса ми.
— При мен градът беше изпепелен. — Кал се загледа в уискито, завъртайки го в чашата. — Излязох от центъра с Лъмп и всичко беше изчезнало. Сякаш е паднала бомба. Изравнени със земята сгради, огън и дим. Трупове. Разхвърляни навсякъде останки. — Отново отпи, по-бавно. — Трябва да запишем всичко това, историята на всеки.
— О, да, ще има голяма полза. — Гейдж пое една голяма глътка. — Този път ни удари здравата. А искате да губим ценни минути от съвещанието.
— Имаш ли по-добра идея? — сопна се Кал в отговор. — Намерил си решение на проблема веднъж завинаги? Ако е така, не ни дръж в неведение, приятел.
— Зная, че решението не е да си чешем езиците. А от безкрайното водене на записки няма никакъв смисъл, освен ако пишеш книга. Това е работа на твоята женичка, не е за мен.