— Не спирай! Намери Себастиан!
Макар и с усилие, Саймън се обърна и отново се хвърли в битката. Редиците на облечените в червено ловци на сенки вече не бяха така плътни. Вълци пробягваха напред-назад между тях и ги подкарваха на различни страни. Джослин кръстосваше меч с ръмжащ мъж, от чиято ръка капеше кръв… и докато си проправяше път през пролуките между различните схватки, Саймън осъзна нещо странно — никой от нефилимите с алени одежди нямаше знаци.
Кожата им бе съвършено чиста.
Освен това, забеляза той (зървайки с крайчеца на окото си как един от враговете се нахвърля върху Ейлийн с размахан боздуган, само за да бъде изкормен от втурналата се отстрани Хелън), те бяха много по-бързи от всички нефилими, които бе срещал досега. Движеха се със скоростта на вампири, помисли си, когато един от тях разпори корема на скачащ вълк, който се сгромоляса на земята, сега — труп на набит мъж с къдрава руса коса. „Не е Мая или Джордан.” Заля го вълна на облекчение, последвано от чувство на вина; той продължи напред, задушаван от мириса на кръв, и за пореден път му се прииска все още да носеше знака на Каин. Ако не го бе изгубил, можеше да направи на пух и прах всички тези нефилими на мрака…
Един от тях се изпречи пред него, стиснал сабя с широко острие. Саймън се наведе, но всъщност не беше необходимо. Мъжът още не бе замахнал както трябва, когато в гърлото му потъна стрела и той рухна на земята, давейки се в собствената си кръв. Саймън вдигна глава и видя Алек върху гробницата. Лицето му бе каменна маска и той опъваше тетивата с прецизността на машина — механично посягаше за нова стрела, поставяше я в тетивата и я пускаше да полети. Всяка от тях намираше целта си, ала Алек като че ли не забелязваше. В мига, в който стрелата се понесеше във въздуха, той вече се пресягаше за нова. Саймън чу как една от тях изсвистя покрай него и се заби в нечие тяло. Втурна се напред, към една поопразнена част от бойното поле…
И се вцепени. Ето я. Клеъри. Дребна фигурка, която с голи ръце се придвижваше през тълпата, като риташе и блъскаше, за да си проправи път. Беше облечена в разкъсана червена рокля, косата й бе разрошена, а когато го забеляза, по лицето й пробяга невярващо изумление. Устните й оформиха името му.
Зад нея идваше Джейс. Лицето му бе окървавено и когато се хвърли напред, тълпата се разтвори, за да му направи път. А зад него, в пролуката, останала след минаването му, Саймън зърна нещо да проблясва в червено и сребристо — позната фигура, която сега имаше сребристобялата коса на Валънтайн.
Себастиан. Криещ се зад последната отбранителна линия на тъмните нефилими. Е[ри вида му Саймън се пресегна през рамо и издърпа Славния от ножницата. Миг по-късно раздвижване в тълпата запрати Клеъри към него. Очите й бяха почти напълно черни от прилива на адреналин, но радостта й, че го вижда, бе неприкрита. Облекчение се разля по тялото на Саймън и той осъзна, че се бе чудил дали тя все още си е тя, или бе променена, както Аматис.
— Дай ми този меч! — Викът й бе почти заглушен от звънтенето на оръжие. Тя посегна да го вземе и в този миг вече не бе Клеъри, приятелката му от детството, а ловец на сенки, ангел на отмъщението. И мястото на меча бе в ръката й.
Саймън й подаде Славния с дръжката напред.
Битката бе като водовъртеж, помисли си Джослин, докато си проправяше път през гъстата тълпа, забивайки кинжала на Люк във всяко алено късче, което й се мернеше. Нещо изникваше пред теб, само за да се отдалечи толкова бързо, че единственото, за което си даваш сметка, бе чувството за неконтролируема опасност, борба да не се удавиш и да останеш жив.
Очите й трескаво претърсваха гъмжилото от бойци, мъчейки се да открият дъщеря й, да зърнат червена коса… или дори Джейс, защото там, където бе той, щеше да бъде и Клеъри. Из цялото плато бяха разпилени големи каменни късове, като айсберги в неподвижно море. Джослин се покатери на един от тях, за да огледа по-добре бойното поле, но успя да види единствено притиснати едно в друго тела, проблясване на оръжия и тъмни, долепени до земята вълци, които тичаха между нефилимите.
Обърна се, за да слезе от скалата…
Само за да открие, че някой я чака долу. Тя се закова на място и зяпна.
Мъжът носеше алени одежди, а върху бузата му имаше ярък белег, наследство от битка, за която тя не знаеше. Лицето му бе повехнало, вече не бе млад, ала нямаше съмнение, че е той.
— Джеръми — бавно каза тя; гласът й едва се чуваше над пума от битката. — Джеръми Понмерси.
Мъжът, който някога бе най-младият член на Кръга, я погледна с кървясали очи.
— Джослин Моргенстърн, да се присъединиш към нас ли си дошла?