— Да се присъединя към вас? Джеръми, не…
— Някога беше част от Кръга. — Той направи крачка към нея. В десницата си държеше дълга кама с острие като бръснач. — Беше една от нас. А сега ни води синът ти.
— Скъсах с вас, докато следвахте Валънтайн. Защо смятащ че ще се върна сега, когато ви предвожда синът ми?
— Ако не си с нас, си против нас, Джослин. — Изражението му загрубя. — Не можеш да се изправиш против собствения си син.
— Джонатан — меко каза Джослин, — е най-голямото зло, извършено някога от Валънтайн. Никога не съм била до него в начинанията му. В крайна сметка, никога не застанах до Валънтайн. Така че какъв шанс имаш да ме убедиш сега?
Джеръми поклати глава.
— Погрешно ме разбра. Имах предвид, че си безсилна срешу него. Срешу нас. Също както и Клейвът. Те не са подготвени. Не и за това, на което сме способни. За това, на което сме готови. Кръв ще потече по улиците на всички градове. Светът ще бъде изпепелен. Всичко, което познавате, ще бъде унищожено. А ние ще се надигнем от пепелта на вашия разгром като триумфиращ феникс. Това е единственият ти шанс. Съмнявам се, че синът ти ще ти даде друг.
— Джеръми — отвърна Джослин. — Ти бе съвсем млад, когато Валънтайн те привлече на своя страна. Все още можеш да спреш, дори да се върнеш обратно в Клейва. Те ще проявят снизхождение…
— Никога не мога да се върна в Клейва — заяви той със сурово задоволство. — Нима не разбираш? Онези, които преминахме на страната на сина ти, вече не сме нефилими.
„Вече не сме нефилими.” Джослин понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, от устата на Джеръми бликна кръв. Той се свлече на земята и зад него, стиснала сабя в ръката си, Джослин видя Мерне.
Двете жени се спогледаха за миг над тялото на Джеръми, а после Мерне се завъртя и се върна обратно в битката.
В мига, в който пръстите на Клеъри се сключиха около дръжката, мечът изригна със златна светлина. Огън го обля от върха до основата, осветявайки думите, гравирани върху острието, С)ш§ и! Беш?; дръжката засия, като че ли бе изпълнена със слънчеви лъчи. Клеъри едва не го изпусна, тъй като си помисли, че се е запалил, ала огънят бе заключен в самия меч и металът остана хладен под дланите й.
Всичко след това сякаш се случи съвсем бавно. Тя се обърна, уловила окъпания в светлина меч, и трескаво обходи тълпата с поглед, търсейки Себастиан. Не го видя никъде, но знаеше, че е зад гъстата групичка ловци на сенки, през които си бе пробила път, за да се добере дотук.
Стисвайки още по-здраво меча, тя пое натам, но в този миг някой й препречи пътя.
Джейс.
— Клеъри. — Изглеждаше невъзможно, че изобщо е в състояние да го чуе; звуците около тях бяха оглушителни — писъци и ръмжене, звън на желязо. Ала морето от счепкани тела сякаш се раздели, като Червено море, оставяйки мястото около тях празно.
Мечът гореше, хлъзгав в ръцете й.
— Джейс, махни се от пътя ми.
Чу как Саймън извика нещо зад нея; Джейс поклати глава. Златните му очи бяха безизразни, непроницаеми. Лицето му бе окървавено — беше го ударила с глава по скулата и сега кожата се бе подула и бе започнала да посинява.
— Дай ми меча, Клеъри.
— Не. — Тя поклати глава и направи крачка назад. Славния осветяваше мястото, където стояха, изпомачканата подгизнала от кръв трева около тях… освети и Джейс, който пристъпи към нея.
— Джейс. Мога да те разделя от Себастиан. Мога да го убия, без да те нараня…
Лицето му се разкриви. Очите му имаха същия цвят като огъня на меча, или може би просто отразяваха светлината му, Клеъри не бе сигурна, а когато го погледна, осъзна, че това няма значение. Виждаше Джейс и не-Джейс: спомените й за него, красивото момче, с което се бе запознала, безразсъдно както със себе си, така и с другите, но което постепенно се бе научило да го е грижа и да бъде грижовен. Припомни си нощта, която бяха прекарали заедно в Идрис, държейки се за ръце в тясното легло, и изцапаното с кръв момче, което я бе погледнало с печални очи в Париж и й бе признало, че е убиец.
— Да го убиеш? — повтори Джейс-който-не-беше-Джейс. — Ти да не си полудяла?
Клеъри си спомни онази нощ край езерото Лин, как Валънтайн бе забил меча си в него и как й се бе сторило, че собствената й кръв изтича заедно с тази на Джейс.
Беше го гледала как умира, там, на брега в Идрис. А след това, когато го бе съживила, той бе пропълзял до нея и я бе погледнал с очи, които горяха като Меча на смъртните, като лъчистата кръв на някой ангел. „Беше тъмно” казал бе той.
„Нямаше нищо освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти”.