Ала този спомен преля в друг, по-скорошен: Джейс, който се опълчва на Себастиан в дневната на апартамента им заявява, че предпочита да умре, отколкото да живее по този начин. Чуваше и какво казва сега, как настоява тя да му даде меча и че ако не го сторела, щял да й го вземе насила. Гласът му бе рязък, нетърпелив — глас, с който се говори на дете. И в този момент Клеъри си даде сметка, че както той не бе Джейс, така онази Клеъри, която обичаше, не бе тя, а някакъв спомен, неясен и разкривен: образа на някой покорен смирен, който не разбираше, че любов, дарена без свободна воля или искреност, изобщо не е любов.
— Дай ми този меч. — Тонът му бе заповеднически, ръката — протегната, брадичката — вирната. — Дай ми го, Клеъри.
— Искаш ли го?
Тя вдигна Славния така, както Джейс я бе научил, балансирайки тежестта му, макар да не бе никак лек в ръката й. Пламъкът му стана още по-ярък, докато накрая сякаш подскочи нагоре и докосна звездите. Само на една дължина на меча от нея, в златните очи на Джейс се четеше изумление. Дори сега не вярваше, че тя е в състояние да го нарани наистина. Дори сега.
Клеъри си пое дълбоко дъх.
— Ето ти го.
Тя видя как в очите му лумна огън, също като в онзи ден край езерото, а после заби меча в тялото му, също както бе сторил Валънтайн. Сега вече знаеше, че трябваше да стане така. Умрял бе по този начин, а тя го бе изтръгнала от смъртта. Ето че сега смъртта се бе завърнала.
„Не можеш да измамиш смъртта. Рано или късно тя ще получи своето.”
Славния потъна в гърдите на Джейс. Клеъри почувства как окървавената й ръка се плъзга по дръжката, когато острието мина между ребрата и хлътна в плътта му, докато юмрукът й не се удари в гърдите му и тя се вцепени. Джейс не бе помръднал и сега тя бе притисната до него, без да пуска Славния. От тялото на Джейс рукна кръв.
Разнесе се писък — звук, изпълнен с ярост, болка и ужас, сякаш излязъл от гърлото на някого, когото разкъсваха. „Себастиан помисли си Клеъри. Себастиан, изкрещял, когато връзката му с Джейс бе разсечена”.
Ала Джейс… Джейс не бе издал нито звук. Въпреки всичко лицето му бе спокойно и умиротворено, като на статуя. Погледна към Клеъри и очите му грейнаха, сякаш отвътре го изпълваше светлина.
А после лумна в пламъци.
Алек не си спомняше кога е слязъл от каменната гробница, нито как си бе проправил път през скалистото поле и нападалите тела — тъмни ловци на сенки, мъртви и ранени върколаци. Очите му търсеха един-единствен човек. Препъна се и едва не падна, а когато вдигна глава и плъзна поглед пред себе си, видя Изабел, коленичила до Магнус на каменистата земя.
Имаше чувството, че в гърдите му не бе останала и глътка въздух. Никога не бе виждал Магнус толкова блед, така неподвижен. По кожените му доспехи имаше кръв, кръв бе напоила и земята под него. Но това бе невъзможно. Магнус бе живял толкова дълго. Той бе вечен. Неизменен. Нямаше свят, който въображението на Алек можеше да си представи, в който Магнус умираше преди него.
— Алек. — Гласът на Изи достигна до него сякаш изпод вода. — Алек, той диша.
Алек изпусна собствения си дъх с въздишка, която го разтърси. И протегна ръка към сестра си.
— Кама.
Тя му я подаде безмълвно. Никога не бе внимавала колкото него в часовете по първа помощ на бойното поле; винаги бе казвала, че руните ще свършат работа. Алек сряза предницата на кожената ризница, а после и тениската на Магнус, стиснал здраво зъби. Възможно бе доспехите да са единственото, което все още го държи цял.
Много предпазливо разтвори двете части на дрехите, учуден от това колко сигурни бяха ръцете му. Имаше доста кръв и широка прободна рана отдясно под ребрата на Магнус. Но от ритмичното му дишане ставаше ясно, че дробът не е пронизан. Алек свали якето си, направи го на топка и го притисна към все още кървящата рана.
Клепачите на Магнус се повдигнаха.
— Ох! — немощно каза той. — Стига си се облягал върху мен.
— Слава на Разиел! — благодарно въздъхна Алек. — Добре си. — Той подпъхна свободната си ръка под главата на Магнус и помилва с палец окървавената му буза. — Мислех…
Вдигна очи към сестра си, преди да е казал нещо, от което да се почувства неловко, ала тя се бе отдалечила безмълвно.
— Видяхте да падаш— тихичко каза Алек и като се приведе, го целуна по устните съвсем леко, за да не му причини болка. — Помислих, че си мъртъв.
Магнус се усмихна с усилие.
— Какво, от тази драскотина? — Той сведе очи към бързо подценяващото яке в ръката на Алек. — Добре де, дълбока драскотина. Като от някоя наистина голяма котка.
— Бълнуваш ли?