— Себастиан — каза тя или поне се опита; гласът й повече приличаше на грак. — Трябва да го намерите. „И да ме оставите сама.”
— Търсят го. — Майка й се приведе към нея с широко отворени, тревожни очи. — Клеъри, пусни го. Клеъри, миличка…
— Остави я — чу Клеъри резкия глас на Изабел. Чу как майка й се възпротиви, ала всичко това й се струваше далечно, сякаш гледаше пиеса от последния ред в театъра. Нищо нямаше значение, освен Джейс. Джейс, изгарящ отвътре. Сълзи опариха клепачите й.
— По дяволите, Джейс — каза дрезгаво. — Не си мъртъв.
— Клеъри — нежно промълви Саймън. — Съществуваше опасността…
Дръпни се от него. Това я молеше Саймън, ала тя не можеше. Нямаше да го направи.
— Джейс. — Думата бе като мантра; така, както той я бе държал в „Ренуик” и бе повтарял името й, отново и отново. — Джейс Лайтууд…
Изведнъж замръзна. Ето. Движение толкова незабележимо, че едва можеше да се нарече движение. Мимолетно потрепване на ресница. Приведе се напред, при което едва не изгуби равновесие, и притисна длан към разкъсания ален плат над гърдите му, сякаш можеше да изцели раната, която сама бе нанесла. Вместо това под пръстите си усети — толкова прекрасно, че за миг й се стори невъзможно, немислимо — ритъма на сърцето му.
Епилог
В началото Джейс не усещаше нищо. После се възцари мрак, а в мрака — изпепеляваща болка. Струваше му се, че е погълнал огън, който го давеше и изгаряше гърлото му. Отчаяно опита да си поеме дъх, който да охлади пламъците, и отвори очи.
Видя тъмнина и сенки — слабо осветена стая, едновременно позната и непозната, с редици легла и прозорец, през който се процеждаше мътна, синкава светлина. Той беше в едно от леглата, завивки и одеяла — смъкнати надолу и омотани около тялото му като въжета. Еърдите го боляха, сякаш върху тях имаше огромна тежест; посегна, за да види каква е тя, ала напипа само дебела превръзка, поставена направо върху голата му кожа. Пое си нова глътка охлаждащ въздух.
— Джейс. — Познаваше този глас така, както познаваше своя; ето че нечия ръка улови неговата и пръстите й се преплетоха с неговите. С рефлекс, роден от години на обич и близост, той ги стисна.
— Алек. — Изуми се от звука на собствения си глас. Беше си съвсем същият. Струваше му се, че самият той бе обгорен, разтопен и сътворен наново като злато в пещ… но в каква форма? Възможно ли бе отново да е себе си? Вдигна поглед към тревожните сини очи на Алек и разбра къде се намира. Лечебницата на Института. У дома.
— Съжалявам…
Тънка, корава длан го помилва по бузата и друг познат глас каза: — Не се извинявай. Няма за какво.
Джейс притвори очи. Тежестта върху гърдите му все още бе там — наполовина рана и наполовина вина.
— Изи.
Тя рязко си пое дъх.
— Наистина си ти, нали?
— Изабел — започна Алек, сякаш за да я предупреди да не го разстройва, ала Джейс докосна ръката й. Виждаше тъмните й очи, сияещи в утринния сумрак, и лицето й, върху което се четяха надежда и очакване. Това бе онази Изи, която единствено семейството й познаваше
— изпълнена с обич и тревога.
— Аз съм — увери я и се прокашля. — Ще те разбера, ако не ми повярващ но се кълна в Ангела, че наистина съм си аз, Из.
Алек не каза нищо, само още по-силно стисна ръката му.
— Не е нужно да се кълнеш— каза и докосна руната за парабатаи до ключицата си. — Аз знам. Усещам го. Вече нямам чувството, че част от мен липсва.
— Аз също го усещах. — Джейс си пое накъсано дъх. — Че нещо липсва. Усещах го дори със Себастиан, макар да не знаех какво е. Не знаех, че си ти, моят парабатаи. — Той погледна към Изи. — Както и ти. Моята сестра. И… — Внезапно изгаряща светлина опали клепачите му, раната на гърдите му затуптя болезнено и той видя нейното лице, осветено от огъня на меча. Особено парене плъзна по вените му, като бял огън. — Клеъри, кажете ми, че…
— Тя е съвсем добре — побърза да каже Изабел, но в гласа й имаше още нещо — изненада, смущение.
— Заклеваш ли се? Нали не го казваш само защото не искаш да ме разстройваш?
— Тя те прониза — напомни му Изабел.
Джейс се засмя с усилие и това му причини болка.
— Тя ме спаси.
— Така е — съгласи се Алек.
— Кога мога да я видя? — Джейс се опита да не изглежда твърде нетърпелив.
— Наистина си ти — Изабел прозвуча развеселено.
— Мълчаливите братя идваха няколко пъти, за да проверят това — каза Алек и докосна превръзката около гърдите му. — Както и да видят дали си се събудил. Когато разберат, че си дошъл на себе си, вероятно ще искат да говорят с теб, преди да ти позволят да се видиш с Клеъри.