— Колко време бях в безсъзнание?
— Около два дни — отвърна Алек. — Откакто те върнахме от Бурен и се уверихме, че няма да умреш. Оказва се, че не е толкова лесно да излекуваш напълно рана, причинена от архангелски меч.
— Да не искате да кажете, че ще ми остане белег?
— Голям, грозен белег — увери го Изабел. — Точно върху гърдите.
— Мамка му. А аз толкова разчитах на парите от онази фотосесия за мъжко бельо, която си бях уредил. — Говореше шеговито, ала си мислеше, че така е правилно — трябваше да му остане белег от онова, което се бе случило с него, както физически, така и умствено. Едва не бе изгубил душата си и белегът щеше да му напомня колко е крехка свободната воля и колко трудна — праведността.
Щеше да му напомня и за по-мрачни неща — за онова, което предстоеше и което той не биваше да допусне да се случи. Силата му се завръщаше, усещаше го, и щеше да я впрегне до последната капка, за да попречи на Себастиан. От тази мисъл изведнъж му поолекна, сякаш някой бе отнел мъничко от тежестта, затиснала гърдите му. Завъртя леко глава на една страна, колкото да надникне в очите на Алек.
— Никога не ми е минавало през ума, че двамата с теб ще се бием на противоположни страни — каза дрезгаво. — Нито за миг.
— И никога повече няма да ти се наложи — твърдо заяви Алек.
— Джейс — обади се Изабел. — Опитай да не се вълнуваш. Просто…
Сега пък какво?
— Още нещо ли не е наред?
— Ами, мъничко сияеш— отвърна Изабел. — Така де, съвсем мъничко.
— Сияя?
Алек вдигна ръката, с която все още държеше неговата, и в сумрака Джейс видя че от лакътя му надолу към китката се спуска бледа светлина, която сякаш проследяваше линиите на вените му като карта.
— Смятаме, че е остатъчен ефект от меча на архангела — обясни Алек. — Вероятно скоро ще отзвучи, но Мълчаливите братя са заинтригувани. Естествено.
Джейс въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Твърде бе изтощен, за да изпита особен интерес към новото си озарено състояние. — Означава ли това, че трябва да си вървите? За да доведете Братята?
— Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш— отговори Алек, като клатеше глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш
— Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…
— Разбира се. Разбира се, че можеш — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.
Клепачите на Джейс започнаха да натежават.
— И няма да ме оставите сам?
— Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.
— Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.
И двамата го обичаха.
Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно се показваше над света.
— Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова здраво, че връхчетата им бяха побелели.
— Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го преглеждат. И все още казват — никакви посетители.
— Мълчаливите братя? Защо не им го…
— Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба плашещо.
— Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни увреждания, че не се е подул като балон…
— Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.
— И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?
— Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.
— Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен ако не иска да ме види.