— Нали знаеш какви са мъжете. Егото ни е адски деликатно.
— Не бих нарекла егото на Джейс деликатно.
— Не, Джейс е нещо като артилерийския танк на мъжкото его — призна Саймън. Дясната му ръка почиваше върху стомаха и златният елфически пръстен проблясваше на пръста му. Откакто другият беше унищожен, той като че ли нямаше никакви магически умения, но Саймън продължаваше да го носи. Импулсивно, Клеъри се наведе и го целуна по челото.
— Ти си най-добрият приятел, който човек може да има, знаеш го, нали?
— Е, знаех го, но никога не вреди да ти го кажат отново.
Клеъри се засмя и стана.
— Защо не отидем заедно до метрото? Освен ако не предпочиташ да останеш тук с родителското тяло, вместо да разпускаш в готиния си ергенски апартамент в центъра.
— Да, заедно с вехнещия ми от любов съквартирант и сестра ми. — Той се хьрзулна от леглото и я последва в дневната. — Значи няма просто да си отвориш портал?
Клеъри сви рамене.
— Не знам. Изглежда ми… прахосническо. — Тя прекоси коридора и след като почука на вратата, пъхна глава в голямата спалня. — Люк?
— Влез.
Тя влезе заедно със Саймън. Люк седеше в леглото. Превръзката около гърдите му се очертаваше под фланелената му риза. На леглото пред него имаше купчина списания. Саймън взе едно от тях.
— „Зимна булка: как да заблестиш като ледена принцеса” — прочете на глас. — Не знам, човече, не съм съвсем сигурен, че тиара от снежинки е най-подходящият избор за теб.
Люк се огледа наоколо и въздъхна.
— Джослин реши, че малко сватбено планиране ще ни се отрази добре. Щели сме да се върнем към нормалния живот и разни такива неща. — Под сините му очи имаше тъмни сенки. Джослин бе тази, която му съобщи за Аматис, още преди да го преместят от участъка. Въпреки че Клеъри го бе посрещнала с прегръдки при завръщането му у дома, той не бе споменал сестра си нито веднъж; не го бе сторила и Клеъри. — Ако зависеше от мен, бих предпочел да отидем в Лае Вегас и да си направим петдесетдоларова сватба с пиратски мотиви и Елвис.
— Аз мога да ви бъда шаферка, облечена като корабна слугиня — предложи Клеъри и погледна очаквателно към Саймън. — А ти…
— О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.
— Ти играеш на „Тъмници и дракони”. Ти си гийк — поправи го тя с обич.
— Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.
Люк се прокашля.
— Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?
— Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?
Люк поклати глава.
— Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно изкарване.
Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис, уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:
— Със сигурност.
Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъхна дим. Докато вървеше покрай релсите, Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало движещ се влак.
Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно — почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и „няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено”, отбелязал бе печално Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.”
Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е мъртъв. И то след цялото това време, в което се бе тревожил, че ще остарее и ще умре преди него. Каква горчива ирония! Точно каквото заслужаваше, задето дори за миг бе обмислял предложението на Камила.
В далечината пред себе си видя светлина — станцията на Общинския съвет, огряна от лампи и лъчите, струящи през прозорците по тавана. Тъкмо се канеше да прибере руническия камък, когато зад него се разнесе познат глас.
— Алек. Александър Гидеон Лайтууд.
Алек усети как сърцето му се свива. Той се обърна бавно.
— Магнус.
Магнус пристъпи напред в кръга светлина, хвърляна от руническия камък. Изглеждаше нетипично сериозен, очите му бяха потъмнели. Косата му, с щръкналите си иглички, бе разрошена. Върху тениската си бе наметнал единствено сако и Алек се зачуди дали не му е студено.