— Магнус — повтори той. — Мислех, че спиш.
— Очевидно.
Алек преглътна мъчително. Никога не бе виждал Магнус разгневен, не и наистина. Не и по този начин. Очите му бяха далечни, непроницаеми.
— Проследи ли ме? — попита Алек.
— Би могло да се каже. Не ми навреди и това, че знаех къде отиваш.
С бързо движение Магнус извади сгънат лист от джоба си. На слабата светлина Алек видя, че е покрит с подреден, изящен почерк.
— Знаеш ли, когато тя ми каза, че сте се срещали… когато ми каза за сделката, която е сключила с теб… не й повярвах. Не исках да й повярвам. Ала ето че си тук.
— Камила ти е казала…
Вдигнатата ръка на Магнус го накара да замълчи.
— Недей — уморено каза той. — Разбира се, че ми каза. Предупредих те, че няма равна на себе си в манипулирането и машинациите, но ти не ме послуша. Кого смятащ че би предпочела да има на своя страна — теб или мен? Ти си на осемнайсет години, Александър. Не си най-могъщият съюзник.
— Вече й обясних — рече Алек. — Че няма да убия Рафаел. Дойдох и й заявих, че сделката се разваля, че няма да го направя…
— Трябваше да дойдеш чак дотук, до тази изоставена метростанция, само за да й съобщиш това? — Магнус повдигна вежди. — Не мислиш ли, че тя би си извадила същото заключение, ако просто не се бе срещнал с нея?
— Беше…
— И дори ако си дошъл (макар да е било излишно) и си й съобщил, че сделката се отменя — продължи Магнус с ледено спокойствие, — защо си тук сега? Дружеска визита? Приятелско посещение? Обясни ми, Александър, ако съм пропуснал нещо.
Алек преглътна. Без съмнение трябваше да има начин да му обясни. Че идва тук, при Камила, защото тя бе единствената, с която можеше да говори за Магнус. Единствената, която го познаваше така добре, както и той самият, не просто като великия магьосник на Бруклин, а като някой, който можеше да обича и да бъде обичан, който имаше човешки слабости и особености, и странни, необясними промени в настроението, с които Алек нямаше представа как да се справи без нечий съвет.
— Магнус… — той направи крачка към приятеля си, но Магнус се отдръпна. Стойката му бе скована и недружелюбна. Гледаше Алек така, както би гледал някой непознат и то непознат, когото не харесва.
— Толкова съжалявам — опита Алек. Гласът му прозвуча дрезгав и неравен дори в собствените му уши. — Никога не съм искал…
— Знаеш ли, мислех си за това. То е част от причината да поискам Бялата книга.
Безсмъртието може да бъде и товар. Замисляш се за дните, които се простират пред теб, след като си бил навсякъде, след като си видял всичко. Единственото, което не бях преживявал, бе да остарея заедно с някого… някого, когото обичам. Мина ми през ума, че навярно би могъл да бъдеш ти. Но това не ти дава правото да избереш продължителността на живота ми вместо мен.
— Знам. — Сърцето на Алек заби учестено. — Знам и нямаше да го направя…
— Няма да съм си вкъщи през целия ден. Ела и изнеси нещата си от апартамента. Остави ключа на масата в трапезарията. — Очите му обходиха лицето на Алек. — Всичко свърши.
Не искам да те виждам повече, Алек. Нито пък приятелите ти. Изморих се да бъда техният личен магьосник.
Ръцете на Алек бяха започнали да треперят толкова силно, че не можа да удържи магическата светлина. Тя угасна, а той коленичи и започна да търси из боклуците и пръстта. Най-сетне нещо пред очите му припламна и когато се изправи, видя Магнус стиснал руническия камък, който проблясваше в необикновен цвят.
— Не би трябвало да свети така — автоматично каза той. — Не и ако не си ловец на сенки. Магнус му подаде камъка, чиято сърцевина грееше в тъмночервено, като разжарен въглен.
— Заради баща ти ли е? — попита Алек.
Без да отговори, Магнус тикна магическата светлина в шепата му. Когато ръцете им се докоснаха, лицето на Магнус се промени.
— Замръзнал си.
— Така ли?
— Александър… — Магнус го притегли към себе си и руническият камък проблесна между тях, променяйки бързо цвета си. Алек никога досега не бе виждал рунически камък да прави нещо такова. Облегна глава на рамото на Магнус и се остави той да го прегърне. Сърцето на Магнус не биеше като сърцата на хората. Ритъмът му бе по-бавен, ала сигурен. Еюнякога Алек имаше чувството, че този ритъм е най-сигурното нещо в живота му.
— Е^луни ме — помоли.
Магнус положи ръка на бузата му и нежно, почти разсеяно, прокара пръст по скулата му. Когато се наведе, за да го целуне, ухаеше на сандалово дърво. Алек стисна ръкава на сакото му и магическата светлина, притисната между телата им, лумна в розово, синьо и зелено.