Това бе бавна целувка… и тъжна. Когато Магнус се отдръпна, Алек откри, че само той държи руническия камък, който сега излъчваше меко бяло сияние.
— Аюд ст1а каши* — нежно промълви Магнус.
* Обичам те (индонезийски} — Бел. прев.
— Какво означава това?
Магнус се освободи от ръката му.
— Означава, че те обичам. Не че това променя нещо.
— Но ако ме обичаш…
— Разбира се, че те обичам. Повече, отколкото вярвах. Ала между нас всичко е свършено. Това не променя стореното от теб.
— Но то бе просто една грешка — прошепна Алек. — Една грешка…
Магнус се изсмя остро.
— Една грешка? Това е като да наречеш първото плаване на „Титаник” дребна злополука с лодка. Алек, ти се опита да съкратиш живота ми.
— Но аз просто… тя ми го предложи, но аз го обмислих и видях, че не съм в състояние да го направя… не можех да ти го причиня.
— И все пак трябваше да помислиш над това. Без дори да ми го споменеш. — Магнус поклати глава. — Нямаше ми доверие. Никога не си ми имал доверие.
— Не е вярно, имам ти доверие. Аз ще… ще се опитам. Дай ми още една възможност…
— Не — заяви Магнус. — И ако мога да те посъветвам нещо — стой далеч от Камила. Задава се война, Александър, а ти не искаш лоялността ти да бъде поставена под въпрос, нали?
С тези думи магьосникът се обърна и си тръгна — с ръце в джобовете и бавна крачка, сякаш го болеше и то не само от раната в гърдите. Ала въпреки това си отиваше. Алек го гледа, докато той излезе от светлината, хвърляна от руническия камък и се изгуби от очите му.
През лятото в Института беше хладно, ала сега, когато зимата най-сетне бе настъпила, помисли си Клеъри, вътре бе топло. Нефът грееше с редиците си многосвегцници и витражните прозорци проблясваха меко. Клеъри остави входната врата да се затвори зад гърба й и се отправи към асансьора. Вървеше по пътеката между пейките, когато чу някой да се смее.
Обърна се и видя Изабел да седи на една от тях, вдигнала крака върху облегалката на мястото пред себе си. Носеше ботуши, които й стигаха до средата на бедрото, впити дънки и червен пуловер, който оставяше раменете й голи. По кожата й се виждаше тъмен рисунък. Клеъри си спомни думите на Себастиан, че не харесвал жените да обезобразяват кожата си със знаци и това я накара да потрепери.
— Не ме ли чу да те викам? — попита Изи. — Наистина можеш да бъдеш учудващо целеустремена.
Клеъри спря и се облегна на една пейка.
— Не се опитвах да те пренебрегна нарочно.
Изабел свали крака от облегалката и се изправи. Ботушите й бяха на високи токчета, от което тя стърчеше много над Клеъри.
— А, знам. Ето защо те нарекох „целеустремена”, а не „груба”.
— Защо си тук? За да ми кажеш да си вървя ли? — Клеъри се зарадва, че гласът й не потрепери. Единственото, което искаше, бе да види Джейс, но след случилото се през последния месец, си даваше сметка, че важно бе само той да е жив и отново да бъде себе си. Всичко друго бе второстепенно.
— Не — отвърна Изи и тръгна към асансьора, а Клеъри я последва. — Според мен това е нелепо. Та ти му спаси живота.
Клеъри преглътна студената буца, напираща в гърлото й.
— Нали каза, че имало неща, които не разбирам.
— Така е. — Изабел натисна копчето на асансьора. — Джейс ще ти ги обясни. Слязох долу, защото сметнах, че има още няколко неща, които трябва да знаеш
Клеъри се заслуша да чуе познатото скърцане, дрънчене и простенване на стария асансьор с решетка.
— Като например?
— Татко се върна — каза Изабел, без да среща погледа й.
— На посещение или за постоянно?
— За постоянно. — Гласът на Изабел бе спокоен, но Клеъри помнеше колко наранена бе, когато откриха, че Робърт иска да стане инквизитор. — Казано направо, Ейлийн и Хелън ни спасиха от това да загазим сериозно заради случилото се в Ирландия. Когато дойдохме да ти помогнем, го сторихме, без да уведомим Клейва. Мама бе сигурна, че ако им съобщим, ще изпратят воини, които да убият Джейс. И просто не бе в състояние да го направи. Та нали ставаше дума за семейството ни!
Асансьорът пристигна с потракване и дрънчене, преди Клеъри да успее да каже каквото и да било. Тя последва Изабел в него, потискайки странното желание да я прегърне. Съмняваше се, че на Изи би й харесало особено.
— Та, Ейлийн каза на консула (който, в крайна сметка, е майка й), че не е имало време да се свържем с Клейва и че й били дадени изрични инструкции да позвъни на Джия, но нещо не било наред с телефона и не станало. С две думи — наприказвала куп лъжи, но това е нашата версия и ние стоим зад нея. Не мисля, че Джия й е повярвала, но то е без значение. Не е като Джия да изгаря от желание да накаже мама. Просто й трябва някаква история, за която да се залови, за да не е принудена да го стори. В края на краищата, нали не се провалихме. Отидохме, спасихме Джейс, убихме по-голямата част от тъмните нефилими и принудихме Себастиан да избяга.