— Да избяга — повтори Клеъри. — Значи нямаме представа къде е? Мислех, че след като унищожих апартамента, ще можем да го проследим.
— Опитахме — отвърна Изабел. — Където и да се намира, все още не можем да го открием с магия. А според Мълчаливите братя заклинанието на Лилит… Той е силен, Клеъри. Наистина силен. Трябва да предположим, че е там някъде с Пъкления бокал и планира следващия си ход. — Тя отвори решетката на асансьора и излезе навън. — Мислиш ли, че ще се върне за теб… или за Джейс?
Клеъри се поколеба.
— Не веднага — каза най-сетне. — За него ние сме последните парченца от пъзела. Ще иска първо да уреди всичко друго. Да си събере войска. Да е готов. Ние сме… нещо като наградата, която ще получи за победата си. Така че да не е сам.
— Трябва да е наистина самотен — отбеляза Изабел. В гласа й нямаше съчувствие, тя просто отбелязваше един факт.
Клеъри се замисли за брат си; за лицето, което се опитваше да забрави и което се явяваше в кошмарите й, както насън, така и когато беше будна. „Попита ме на кого принадлежа.”
— Нямаш си идея колко.
Бяха стигнали стълбите, отвеждащи в лечебницата, и Изабел спря с ръка върху гърлото. Клеъри виждаше очертанията на рубинената огърлица под пуловера й.
— Клеъри…
Неочаквано Клеъри се почувства неудобно. Зае се да оправя ръба на блузата си, за да не се налага да погледне Изи.
— Какво е усещането? — рязко попита Изабел.
— Кое усещане?
— Да си влюбен. Как разбиращ че наистина си влюбен? И как можеш да разбереш дали някой е влюбен в теб?
— Ъъъ…
— Като например Саймън. Откъде знаеше, че е влюбен в теб?
— Ами — отвърна Клеъри, — той ми го каза.
— Той ми го каза… — повтори Изабел.
Клеъри сви рамене.
— И преди това изобщо не си имала представа?
— Не, наистина нямах— отвърна Клеъри, припомняйки си онова време. — Изи… ако имаш чувства към Саймън, или искаш да знаеш дали той има чувства към теб… може би просто трябва да му кажеш.
Изабел се заигра с някакво несъществуващо влакънце върху ръкава си.
— Какво да му кажа?
— Какво изпитваш към него.
Изабел придоби войнствено изражение.
— Не би трябвало да ми се налага.
Клеъри поклати глава.
— Господи! Колко само си приличате с Алек…
Очите на Изабел се разшириха.
— Не е вярно! Изобщо не си приличаме. Аз непрекъснато излизам с момчета, а преди Магнус той не бе излизал с никого. Той ревнува, а аз не…
— Всички ревнуват понякога — отсече Клеъри. — Освен това и двамата сте такива стоици. Та това е любов, не битката при Термопилите. Не е нужно да гледате на всичко като на последна съпротива. Нито да задържате всичко в себе си.
Изабел вдигна ръце.
— Откога се превърна в такъв специалист?
— Не съм специалист. Но познавам Саймън. Ако не му кажеш нещо, той ще реши, че е понеже не проявяваш никакъв интерес към него, и ще се откаже. Той се нуждае от теб, Из, а ти се нуждаеш от него. Но освен това има нужда да го чуе от теб.
Изабел въздъхна и се обърна, за да поеме по стълбите. Клеъри я чу да си мърмори под носа:
— Ти си виновна за всичко. Ако не му беше разбила сърцето…
— Изабел!
— Е, да не би да е лъжа.
— Да, а ако не греша, когато бе превърнат в плъх, ти бе тази, която предложи да го оставим в това състояние. Завинаги.
— Не е вярно.
— И още как… — Клеъри така и не довърши. Бяха стигнали горния етаж, където и в двете посоки се простираше дълъг коридор. Пред двукрилата врата на лечебницата стоеше фигура, облечена в одежди с пергаментов цвят, със сплетени ръце и молитвено сведена глава.
Изабел посочи Мълчаливия брат с пресилено движение.
— Ето — заяви тя. — Успех с промъкването покрай него, за да видиш Джейс.
И тя се отдалечи надолу по коридора, а токчетата й потракваха върху дървения под.
Клеъри въздъхна безгласно и посегна към стилито в колана си. Съмняваше се, че съществува руна за магически прах, която да е в състояние да заблуди един Мълчалив брат, но може би ако успееше да се приближи достатъчно, за да нарисува руна за сън върху кожата му…
Клеъри Фрей. Еласът в главата й бе развеселен и освен това — познат. Нямаше звук, но тя различи формата на мислите, така, както може да бъде разпознат нечий смях или нечие дишане.