Клеъри се зачуди. Беше виждала как Себастиан гледа Джейс и дори самата нея, и знаеше, че у него има частица така отекващо самотна, както и най-черната бездна на нищото. Самотата го мотивираше не по-малко от жаждата за власт — самота и нуждата да бъде обичан, без обаче да си дава сметка, че любовта е нещо, което трябва да бъде заслужено. Ала на глас каза само:
— Е, да се захващаме с това да му попречим тогава.
По лицето на Джейс пробяга сянка на усмивка.
— Знаеш, че искам да те помоля да стоиш настрана, нали? Битката ще бъде ожесточена. Не мисля, че дори Клейвът си дава сметка точно колко ожесточена.
— Но няма да го направиш— каза Клеъри. — Защото това би било адски глупаво.
— Имаш предвид защото ще се нуждаем от уменията ти с руните?
— Е, това също, но и… Ами, не чу ли какво каза току-що? За това със защитаването?
— Държа да знаещ че тази реч я репетирах. Пред огледалото, преди да дойдеш.
— И какво означава тя според теб?
— Не знам — призна Джес. — Но знам, че изглеждам страхотно, докато я изричам.
— Господи, бях забравила колко дразнещо може да бъде необсебеното ти „аз” — промърмори Клеъри. — Трябва ли да ти напомням, че току-що каза как трябвало да приемещ че не можеш да ме предпазиш от всичко? Че единственият начин да се защитаваме един друг е като сме заедно. Като посрещаме нещата заедно. Като си имаме доверие. — Тя го погледна право в очите. — Не трябваше да те спирам да се предадеш на Клейва, като извиках Себастиан. Трябва да уважавам решенията ти. Така, както ти трябва да уважаваш моите. Защото ще бъдем заедно още дълго време и това е единственият начин да се получи.
Ръката на Джейс върху одеялото се приближи мъничко към нея.
— Времето, прекарано под контрола на Себастиан… — дрезгаво каза той. — Сега ми се струва като лош сън. Онова налудничаво място… гардеробите, пълни с дрехи за майка ти…
— Значи си спомняш— почти прошепна Клеъри.
Връхчетата на пръстите му докоснаха нейните и Клеъри едва не подскочи. И двамата затаиха дъх, докато той я докосваше; тя не помръдна и видя как раменете му постепенно се отпуснаха, а тревогата си отиде от лицето му.
— Спомням си всичко. Лодката във Венеция. Клуба в Прага. Онази нощ в Париж, когато бях себе си.
Клеъри усети как кръвта нахлу в главата й и лицето й пламна.
— В някои отношения с теб преживяхме нещо, което никой друг не може да разбере — продължи той. — И то ме накара да осъзная, че винаги е по-добре, когато сме заедно. — Той вдигна глава. Беше блед, а в очите му гореше огън. — Ще убия Себастиан. Заради онова, което ми причини, заради онова, което причини на теб и заради онова, което стори на Макс. Ще го убия заради нещата, което е направил, както и заради тези, които тепърва ще извърши. Клейвът го иска мъртъв и ще го преследва. Но ми се ще моята ръка да бъде тази, която ще го
посече.
Клеъри се пресегна и сложи длан на бузата му. Джейс потрепери и притвори очи. Тя очакваше кожата му да е топла, но допирът й бе хладен под пръстите й.
— Ами ако аз съм тази, която го убие?
— Сърцето ми е твоето сърце — отвърна той. — А ръцете ми — твоите ръце.
Очите му имаха цвят на мед и също като мед погледът им се разля бавно по тялото й, когато той плъзна очи по нея за първи път, откакто бе влязла в стаята — от разрошената й от вятъра коса до обутите в ботуши крака и пак нагоре.
Когато очите им отново се срещнаха, устата на Клеъри бе пресъхнала.
— Спомняш ли си — попита той, — когато се запознахме и аз ти казах, че съм деветдесет процента сигурен, че да ти сложа руна няма да те убие… а ти ме зашлеви през лицето и каза, че това било заради останалите десет процента.
Клеъри кимна.
— Винаги съм смятал, че ще загина от ръката на някой демон — продължи той. — Или отцепил се долноземец. В битка. Ала тогава си дадох сметка, че мога да умра и ако не те целуна и то — колкото се може по-скоро.
Клеъри прокара език по пресъхналите си устни.
— Е, ти го стори. Целуна ме, имам предвид.
Джейс се пресегна и улови кичур от косата й между пръстите си. Беше достатъчно близо, та Клеъри да усети топлината на тялото му и да долови мириса на сапуна, на кожата и на косата му.
— Но не беше достатъчно. — Той остави кичурът да се плъзне между пръстите му. — Дори да те целувам по цял ден, всеки ден до края на живота ми, пак няма да е достатъчно.
Той наклони глава и Клеъри не можа да се въздържи и повдигна лице. Умът й бе пълен с образи от Париж, от това как се е вкопчила в него, сякаш го прегръща за последен път… както и замалко не бе станало. Вкусът му, допирът му, дишането му. Чуваше го и сега, неговото дишане. Ресниците му я погъделичкаха по бузата. Милиметри деляха устните им… а после вече не ги делеше нищо. Те се докоснаха, отначало — едва-едва, а после — по-настойчиво. Двамата се притиснаха един в друг…