Беше точно толкова красива, колкото Алек си я спомняше, макар и последния път да не я бе видял в най-добрата й светлина — мръсна и окована за тръба в една строяща се сграда. Сега Камила носеше елегантен черен костюм и червени обувки на високи токчета, а къдриците й бяха разпилени по раменете. В скута си имаше отворена книга — „Ьа Пасе бе” от Патрик Модиано. Алек знаеше достатъчно френски, за да си преведе заглавието — „Мястото на звездата”.*
* Всъщност заглавието означава „Звездният площад” или «Площад Етоал” — предишното име на площад „Шарл дьо Гол“ в Париж, в центъра на който се намира Триумфалната арка.
— Бел. прев.
Погледна го така, сякаш бе очаквала появата му.
— Здравей, Камила — каза Алек и миглите й изпърхаха.
— Александър Лайтууд. Разпознах стъпките ти по стълбите.
Камила докосна бузата си с опакото на ръката си. Сдържаната усмивка, която му отправи, притежаваше цялата топлина на шепа прах.
— Предполагам, че не ми носиш съобщение от Магнус.
Алек не отговори.
— Разбира се, че не — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна. Та той дори не подозира, че си тук.
— Откъде разбра, че съм аз? — попита Алек. — Докато се качвах?
— Ти си Лайтууд. Семейството ти никога не се предава. Знаех си, че след това, което ти казах онази нощ няма да оставиш нещата на мира. Днешното съобщение целеше само да те подсети.
— Нямам нужда от напомняне за онова, което ми обеща. Или то беше просто лъжа?
— Онази нощ бих казала всичко, само и само да се измъкна — отвърна Камила. — Но не лъжех. — Тя се приведе напред, очите й бяха едновременно тъмни и горящи. — Ти си нефилим, от Клейва и Съвета. Те искат главата ми заради убитите от мен ловци на сенки. Но знам, че не си тук, за да ме предадеш на Клейва. Тук си, защото търсиш отговори.
— Искам да знам къде е Джейс — каза той.
— Така е — съгласи се Камила. — Но освен това си наясно, че няма причина да знам отговора на този въпрос и наистина е така. В противен случай бих ти казала. Той е отвлечен от сина на Лилит, а аз нямам никаква причина да й бъда вярна. Тя е мъртва. Известно ми е, че са ме търсили патрули, за да разберат дали разполагам с някаква информация. Нека ти кажа още сега — не знам нищо. Бих ти казала къде е приятелят ти, стига да знаех. Нямам причина допълнително да настройвам нефилимите против себе си. — Тя прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Но не затова си тук, нали Александър?
Алек усети, че пулсът му ускорява. Беше мислил за този миг, докато лежеше буден до Магнус, заслушан в дишането му и броейки. Всяко поемане на дъх неумолимо го тласкаше към старостта и смъртта. С всяка нощ се приближаваше още мъничко към края.
— Увери ме, че знаеш начин да ме направиш безсмъртен — рече Алек. — Начин, по който двамата с Магнус завинаги да бъдем заедно.
— Нима? Колко интересно.
— Искам да ми го кажеш. Още сега.
— Ще го направя — заяви Камила, оставяйки книгата до себе си. — Но ще искам нещо в замяна.
— Не — отсече Алек. — Аз те освободих. Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ако ли не, ще те предам на Клейва. Те ще те оковат на покрива на Института и ще изчакат изгрева на слънцето.
Очите на Камила станаха сурови и хладни.
— Не обичам да ме заплашват.
— Тогава ми дай онова, което искам.
Тя се изправи и прокара ръце по костюма си, изглаждайки гънките му.
— Ела и си го вземи, ловецо на сенки.
Изведнъж всичкият гняв, страх и отчаяние на последните седмици изригна от Алек. Той се хвърли към Камила в същия миг, в който тя тръгна към него, оголвайки вампирските си зъби.
Алек едва успя да извади серафимската си кама, преди тя да го нападне. Не за първи път се биеше с вампир; силата и бързината им бяха изумителни. Беше като да се изправиш срещу торнадо. Той се метна на една страна, претърколи се и изрита една паднала стълба към нея; това я забави достатъчно, за да може той да вдигне оръжието си и да прошепне:
— Нуриел.
Светлината на камата лумна като звезда и Камила се поколеба… а после отново се нахвърли върху него. Дългите й нокти се забиха в бузата му и се спуснаха чак до рамото му. Алек усети топлата влага на кръвта си. Завъртайки се, той замахна към нея, но тя се отдръпна само толкова, колкото той да не я достигне, като се смееше и го дразнеше.
Алек се втурна към стълбите, отвеждащи до перона. Камила се спусна след него; той отскочи настрани, завъртя се и като се оттласна от стената, се метна към нея тъкмо когато тя стори същото. Сблъскаха се във въздуха: тя — като крещеше пронизително и се опитваше да впие нокти в него, той — стиснал ръката й с всичка сила, дори когато се строполиха на пода с такава сила, че Алек едва не остана без дъх. Ключът към спечелването на схватката бе да я задържи на земята и той мислено благодари на Джейс, задето го бе накарал да упражнява премятания отново и отново, докато не се научи да използва почти всяка повърхност, за да се задържи във въздуха поне миг— два.