— Не мисля, че Джейс е мъртъв — заяви тя най-сетне. — Според мен просто не иска да бъде открит.
Сега вече Джордан я погледна.
— Да не се опитваш да кажеш, че трябва да престанем с търсенето?
— Не. — Мая се поколеба. Бяха стигнали до реката и сега поеха покрай невисока стена; тя прокарваше пръсти по ръба й, докато вървяха. От водата ги разделяше единствено тясна асфалтова ивица. — Когато избягах от къщи и дойдох в Ню Йорк, не исках да бъда открита. Но би ми било приятно да знам, че някой ме търси толкова упорито, колкото всички издирват Джейс Лайтууд.
— Харесваше ли го? — Тонът на Джордан бе неутрален.
— Дали го харесвах? Не и по този начин.
Джордан се засмя.
— Нямах това предвид. Макар всеобщото мнение да е, че той е поразително привлекателен.
— Да не се опитваш да ми излезеш с номера, че понеже си хетеросексуален, не можеш да прецениш дали някой мъж е привлекателен или не? Джейс и косматият тип от деликатесния магазин на Девето авеню — и двамата ти се струват еднакви, така ли?
— Е, косматият тип има брадавица, така че Джейс е с едни гърди напред. Ако си падаш по русокоси, с изваяни черти, бих— могъл— да— съм— модел— на— луксозно— мъжко— облекло… — Той я погледна през мигли.
— Открай време предпочитам тъмнокоси момчета — тихо отвърна Мая.
Джордан погледна към реката.
— Като Саймън.
— Ами… да. — От доста време не беше мислила за Саймън по този начин. — Предполагам, че да.
— И освен това си падаш по музиканти. — Той се пресегна и откъсна едно листо от клона, надвиснал над главата му. — Искам да кажа, че аз съм певец, Бат беше диджей, а Саймън…
— Обичам музиката. — Мая отметна косата от лицето си.
— Какво друго харесваш? — Джордан накъса листото на парченца. После, след миг колебание, седна върху ниската стена и се обърна с лице към Мая. — Искам да кажа, има ли нещо, което толкова харесващ че би могла… ами, да си изкарваш хляба с него?
Мая го погледна изненадано.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли кога си ги направих?
При тези думи той разкопча пуловера си и го свали. Тениската, която носеше отдолу, беше с къси ръкави. Около бицепсите му на санскрит бяха изписани мантрите Шанти. Мая ги помнеше много добре. Беше му ги нарисувала приятелката им Валъри, в продължение на часове и без да им вземе пари, в своето студио за татуировки в Ред Банк. Мая направи крачка към него. Както бе седнал, а тя бе права, очите им бяха почти на едно ниво. Пресегна се и колебливо прокара пръсти по буквите, изрисувани върху лявата му ръка. При допира й Джордан затвори очи.
— Води ни от неистинското към истинското — прочете тя на глас. — Води ни от мрак към светлина. Води ни от смърт към безсмъртие. — Кожата му бе гладка под пръстите й. — От Упанишадите.
— Идеята беше твоя. Ти беше тази, която непрекъснато четеше и която знаеше всичко… — Джордан отвори очи и я погледна. Очите му бяха с един нюанс по-светли от водата зад него.
— Мая, каквото и да искаш да направиш, аз ще ти помогна. Спестил съм повечето от заплатата си на претор. Мога да ти дам парите… сигурно ще покрие таксата в Станфорд. Е, поне по-голямата част от нея. Ако все още искаш да отидеш.
— Не съм сигурна — отвърна тя, в главата й препускаха безброй мисли. — Когато се присъединих към глутницата, мислех, че не можеш да бъдеш едновременно върколак и нещо друго. Мислех, че глутницата е всичко и че преставаш да бъдеш отделна личност. Така се чувствах по-сигурна. Ала Люк си има свой живот. Притежава книжарница. Ти пък си член на Претор Лупус. Значи… можем да бъдем повече от едно нещо.
— Ти винаги си била — гласът на Джордан беше нисък, прегракнал. — Помниш ли какво каза преди малко — че когато избяга от къщи, си искала да знаещ че някой те търси. — Той си пое дълбоко дъх. — Аз те търсех. Никога не се отказах.
Мая срещна погледа на лешниковите му очи. Той не помръдваше, ала кокалчетата на пръстите му, стиснали коленете му с всичка сила, бяха побелели. Мая се приведе напред, достатъчно близо, за да види едва наболата брада по линията на челюстта му и да долови уханието му — миризма на вълк, паста за зъби и момче. Тя сложи ръце върху неговите.