— Аз… — Беше наистина слисан и тя си припомни колко учуден бе пред имението, когато го бе отблъснала. — Добре де, добре. Ще бъда сериозен. Клариса, тук съм, защото искам да дойдеш с мен.
— Да дойда с теб къде?
— Да дойдеш с мен — каза той и се поколеба — и Себастиан. Тогава ще ти обясня всичко.
За миг Клеъри се вцепени, неспособна да откъсне поглед от него. Сребристата лунна светлина очертаваше извивките на устата му, очертанията на скулите му, сянката, хвърляна от ресниците му, линиите на врата му.
— Еюследният път, когато „дойдох някъде с теб”, свърших в безсъзнание и въвлечена в ритуал на черна магия.
— Не бях аз. Беше Лилит.
— Онзи Джейс Лайтууд, когото познавам, никога не би стоял в една стая с Джонатан Моргенстърн, без да го убие.
— Вярвам ще откриеш, че това само би ми навредило — подхвърли Джейс нехайно, докато си обуваше ботушите. — Ние сме свързани, той и аз. Нарани го и ще пролееш моята кръв.
— Свързани? Какво искаш да кажеш с това свързани?
Джейс отметна русата си коса назад, без да обръща внимание на въпроса й.
— Това е по-голямо, отколкото си в състояние да разбереш, Клеъри. Той има план. Готов е да работи, да се жертва. Ако ми дадеш възможност да ти обясня…
— Той уби Макс, Джейс! По-малкия ти брат.
Джейс потръпна и в продължение на един миг на безумна надежда Клеъри повярва, че думите й са улучили в целта… но после изражението му се изглади, сякаш някой бе изпънал намачкан лист хартия. — Това… това беше нещастен случай. Освен това Себастиан е също толкова мой брат.
— Не, не е — поклати глава Клеъри. — Той е мой брат. Бог ми е свидетел, че ми се иска да не беше така. Изобщо не е трябвало да се ражда…
— Как можеш кажеш такова нещо! — Джейс свали крака от леглото. — Никога ли не ти е хрумвало, че нещата не са толкова черно— бели, както си мислиш? — Той се наведе, за да вдигне колана с оръжията си, и го закопча. — Бяхме във война, Клеъри, и някои хора пострадаха, ала… тогава нещата бяха различни. Сега знам, че Себастиан никога не би наранил умишлено някого, когото обичам. Той служи на по-висша кауза. Случва се да има и косвени жертви…
— Ти наистина ли току— що нарече брат си „косвена жертва”? — Невярваща на ушите си, Клеъри извиси глас почти до вик. Струваше й се, че не може да си поеме дъх.
— Клеъри, ти не ме слушаш. Това е важно…
— Както и Валънтайн смяташе онова, което прави за важно, така ли?
— Валънтайн грешеше — каза Джейс. — Прав бе за това, че Клейвът е корумпиран, ала сбърка в начина, по който се опита да оправи нещата. Но Себастиан е прав. Ако само ни изслушаш…
— Нас? Господи, Джейс…
Той я гледаше от леглото и макар сърцето й да се късаше, умът й работеше забързано, опитвайки се да си спомни къде бе оставила стилито си, чудейки се дали би успяла да извади джобното ножче от чекмеджето на нощното шкафче. И ако да — дали би намерила сили да го използва.
— Клеъри? — Джейс наклони глава на една страна, изучавайки лицето й. — Ти… ти още ме обичаш, нали?
— Обичам Джейс Лайтууд — отвърна тя. — Не знам кой си ти.
Лицето му се промени, но преди да успее да отговори, тишината бе разцепена от силен писък. Писък и звук от трошене на стъкло.
Клеъри веднага разпозна гласа. Беше майка й.
Без да си даде труда да погледне към Джейс, тя изскочи от стаята, втурна се по коридора и връхлетя в просторната дневна. До дългия плот, който я делеше от кухнята, стоеше Джослин по анцуг и раздърпана тениска и с коса, вдигната в небрежен кок. Очевидно бе дошла в кухнята, за да си вземе нещо за пиене — в краката й лежеше строшена чаша, а водата бавно попиваше в сивия килим.
И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето й и то имаше цвета на бял пясък. Взираше се в другия край на стаята и още преди да обърне глава натам, Клеъри вече знаеше какво гледа.
Сина си.
Себастиан се бе облегнал на стената, близо до вратата, а ъгловатото му лице бе напълно безизразно. Притворил очи, той наблюдаваше Джослин през миглите си. Стойката и цялостното му излъчване го караха да изглежда сякаш бе слязъл от снимката на седемнайсетгодишния Валънтайн, която Ходж им бе показал.
— Джонатан — прошепна Джослин.
Клеъри още стоеше като вцепенена, когато Джейс дотича от коридора, огледа сцената пред себе си и се закова на място. Лявата му ръка беше върху колана с оръжията, дългите му пръсти — на сантиметри от дръжката на една от камите, ала Клеъри знаеше, че може да я извади само за секунди.
— Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко неща ме свързват с вас, толкова по-добре.