Без да се замисли, Клеъри се втурна напред, хвърляйки се между майка си и Себастиан.
— Мамо! — ахна тя. — Спри.
Джослин все още държеше кинжала, без да откъсва очи от Себастиан.
— Клеъри, махни се.
Себастиан се разсмя.
— Колко трогателно! Малката сестричка защитава големия си брат.
— Не защитавам теб. — Клеъри не сваляше очи от лицето на майка си. — Всичко, което се случва на Джонатан, се случва и на Джейс. Разбираш ли, мамо? Убиеш ли го, Джейс също ще умре. Вече е ранен. Мамо, моля те.
Джослин все още стискаше ножа, ала по лицето й се беше появило колебание.
— Клеъри…
— Мили Боже, колко неловко — отбеляза Себастиан. — Интересно ми е да видя как ще разрешите този проблем. В крайна сметка, нямам причина да си ходя.
— Всъщност — разнесе се глас откъм коридора, — имаш.
Беше Люк — бос, облечен с дънки и стар пуловер. Беше разчорлен и без очилата си изглеждаше някак по-млад. На рамото си бе опрял пушка с рязана цев и се бе прицелил право в Себастиан.
— Това е помпа „Уинчестър”, дванайсети калибър. В глутницата я използваме, когато трябва да умъртвим някой вълк, който се е отцепил и излязъл от контрол — каза той. — Дори да не те убия, мога да ти натроша краката, сине на Валънтайн.
Всички в стаята сякаш си поеха рязко дъх… всички, освен Люк. Както и Себастиан, който се обърна и тръгна към него, усмихнат до уши, сякаш изобщо не забелязваше оръжието.
— “Сине на Валънтайн” — повтори той. — Така ли мислиш за мен вече? Ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин, сега можеше да си ми кръстник.
— Ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин — отвърна Люк, докато поставяше пръст върху спусъка — сега можеше да си човешко същество.
Себастиан се закова на място.
— Същото може да се каже и за теб, върколако.
Светът сякаш се движеше на бавни обороти. Люк се прицели. Себастиан все така стоеше на мястото си, широко усмихнат.
— Люк — обади се Клеъри. Беше като един от онези кошмари, в които искаше да изкрещи, ала от гърлото й излизаше единствено мъчителен шепот. — Люк, недей.
Доведеният й баща бавно натисна спусъка… и тогава Джейс се хвърли напред, прескочи дивана и се блъсна в Люк в същия миг, в който пушката изтрещя.
Куршумът полетя настрани и един от прозорците се строши. Загубил равновесие, Люк политна назад. Джейс изтръгна оръжието от ръцете му и го хвърли. То изхвърча през счупения прозорец, а Джейс се обърна към по-възрастния мъж.
— Люк… — започна той.
Люк го зашлеви.
Дори в светлината на всичко, което Клеъри знаеше, да види как Люк — добрият, мил Люк, който безброй пъти се бе застъпвал за Джейс пред майка й, пред Мерне, пред Клейва — му удря шамар, бе така шокиращо, като да бе зашлевил нея. Хванат напълно неподготвен,
Джейс политна назад и се блъсна в стената.
Себастиан, който досега не бе демонстрирал нищо друго, освен насмешка и отвращение, изръмжа… и извади от колана си дълга, тънка кама. Очите на Люк се разшириха и той понечи да се извърне, ала Себастиан беше по-бърз от него. По-бърз от Джейс, по-бърз от всеки, когото Клеъри бе виждала, той заби камата в гърдите на Люк и я завъртя рязко, преди да я извади, поаленяла до дръжката. Люк се олюля, блъсна се в стената и пред ужасените очи на Клеъри бавно се свлече по нея, оставяйки кървава диря.
Джослин изпищя. Звукът бе по-страшен от трясъка, с който куршумът бе строшил прозореца, макар на Клеъри да й се стори, че идва от много далеч… или пък изпод вода. Не бе в състояние да откъсне очи от Люк, който бе рухнал на пода, а килимът около него бързо почервеняваше.
Себастиан отново вдигна камата… и Клеъри се втурна напред, блъсвайки се в рамото му с цялата си сила, мъчейки се да го събори. Успя само да го помръдне едва— едва, но той все пак свали камата. Обърна се към нея и Клеъри видя, че устната му е разцепена, макар да нямаше представа защо… поне докато Джейс не се появи и тя зърна кръвта на устата му там, където Люк го беше ударил.
— Достатъчно! — Джейс сграбчи Себастиан за гърба на якето. Беше пребледнял и избягваше да погледне както Люк, така и Клеъри. — Престани. Не затова сме тук.
— Пусни ме…
— Не. — Джейс се пресегна покрай Себастиан и улови ръката му. Очите му срещнаха тези на Клеъри, устните му оформиха беззвучни думи… а после проблесна сребриста светлина — пръстенът на Себастиан — и двамата изчезнаха, изпарявайки се напълно само докато човек си поеме дъх. В същия миг металическо сияние проряза въздуха там, където те стояха допреди малко, и се заби в стената.