Касандра Клеър
Град на небесен огън
Книга шеста от поредицата Реликвите на смъртните
Любовта ще трябва да бъде пожертвана, някои ще трябва да платят с живота си и целият свят ще се промени. Разтърсващ финал в секващата дъха шеста и последна част от поредицата "Реликвите на смъртните".
На Елиъс и Джона
Посегне ли към него смъртен, макар у Бога да е слава, то искрица в повече от огъня небесен става. Джон Драйдън, „Авесалом и Ахитофел"
Пролог
Падат като дъжд
Първа част
Ще извадя огън
Съдържанието на чашата им
Да паднем или устойм
Като птици към планината
По-тъмни от злато
Жадувана разплата
Братко олово и сестро стомана
Сблъсък в нощта
Сила от това, което остава
Оръжията, които носиш
Тез бурни чувства
Най-доброто е изгубено
Формалният кошмар
Застлан с добри намерения
Втора част
Светът обърнат наопаки
Сънят на разума
Сяра и сол
Ужасите на земята
Всеизгаряния
При водите на Вавилон
В земята на мълчанието
Отрова от пълзящите змии
Ключовете на смъртта и на ада
Прахът на нашите бащи
Целувката на Юда
И го наричат мир
Епилог
Красотата на безброй звезди
Институтът в Лос Анджелис, декември 2007 г.
В деня, в който убиха родителите на Ема Карстерс, времето беше прекрасно.
От друга страна, времето в Лос Анджелис обикновено беше прекрасно. Една ясна зимна утрин родителите и я оставиха в Института сред хълмовете зад магистралата "Пасифик Коуст", гледащи към синия океан. Небесният свод се простираше безоблачен от скалите над "Пасифик Палисеидс" до бреговете на нос Дюм.
Предишната нощ им бяха докладвали за демонска активност в пещерите на плажа в парка „Лео Карило". На семеиство Карстерс беше възложено да проверят получената информация. По-късно Ема щеше да си спомни как маика и прибира зад ухото си един развян от вятъра кичур, докато предлага да нарисува руна за безстрашие на баща и, и как Джон Карстерс се разсмива и заявява, че не е съвсем сигурен какво му е мнението за тези новоизмислени руни. Бил напълно доволен от онези, които се съдържали в Сивата книга.
Само че по онова време Ема нямаше особено търпение към родителите си — прегърна ги набързо, преди да се отдръпне и да хукне по стълбите на Института, а раницата се люшкаше между раменете й, докато те й махаха за довиждане от двора.
На Ема страшно и харесваше това, че се обучава в Института. Не само че Джулиън, наи-добрият и приятел, живееше там, но винаги, когато прекрачеше прага, имаше чувството, че полита в океана. Институтът беше солидна построика от дърво и камък, която се издигаше в края на дълга, застлана със ситни камъчета алея, лъкатушеща между хълмовете. Всяка стая, всеки етаж гледаше към океана и планините, и небето, ширнали се простори от синьо, зелено и златно. Мечтата на Ема беше да се качи на покрива заедно с Джулс (макар че засега родителите им все успяваха да им попречат), за да проверят дали изгледът се простира чак до пустинята на юг.
Входната врата я познаваше и поддаде леко под допира и. Преддверието и долните етажи на Института бяха пълни с възрастни ловци на сенки, които крачеха напред-назад. Някакво събрание, предположи Ема. Сред тълпата зърна бащата на Джулиън и ръководител на Института — Андрю Блекторн. Тъи като не искаше да я бавят с поздрави, Ема се втурна към съблекалнята на втория етаж, където смени дънките и тениската си с боино облекло — широка тениска, свободно падащи памучни панталони и най-важното от всичко — острието, преметнато през рамо.
Кортана. Името означаваше просто "къс меч", ала за Ема той изобщо не беше къс. Беше дълъг колкото горната част на ръката й — искрящ метал, върху който бяха гравирани думи, от които по гърба и винаги пробягваха тръпки: "Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоаиоз и Дюрендал". Баща и беше обяснил какво означава това, когато за първи път сложи меча в десетгодишните й ръце.
— Можеш да го използваш за тренировки, докато навършиш осемнаисет години, когато ще стане твои — беше и казал Джон Карстерс, усмихваики и се, докато тя прокарваше пръсти по гравираните думи. — Разбираш ли какво означава това?