— Вехнеш по него — каза Джейс.
Алек сви рамене.
— Кой ми го казва само. "О, обичам я! О, тя ми е сестра! О, защо, защо, защо…"
Джейс го замери с шепа сухи листа и Алек се задави.
— Знаеш, че е прав, Джейс — обади се Изабел през смях.
— Даи ми телефона си — каза Джеис, без да и обръща внимание. — Хаиде, Александър.
— Изобщо не ти влиза в работата. — Алек дръпна телефона по-надалече от него. — Забрави, окей?
— Не ядеш, не спиш, непрекъснато се взираш в телефона си и от мен се очаква просто да забравя? — В гласа на Джейс се долавяше учудваща доза вълнение; Клеъри знаеше колко е разстроен от това, че Алек е нещастен, но не бе сигурна дали Алек го знае. При обикновени обстоятелства Джейс би убил или поне заплашил всеки, които нарани Алек, само че това беше различно. Джейс обичаше да побеждава, ала нямаше как да победиш разбито сърце, дори то да принадлежеше на някои друг. Даже и на някого, когото обичаш.
Джейс се приведе и издърпа телефона от ръката на своя парабатаи. Алек възнегодува и посегна да си го вземе, ала Джейс го задържа настрани с една ръка, докато с другата ловко запрехвърля съобщенията в апарата.
— "Магнус, звънни. Трябва да знам, че си добре…" — Джейс поклати глава. — Не, чисто и просто — не. — И с едно решително движение той строши телефона надве и го пусна на земята. — Готово.
Алек се взря невярващо в парчетата.
— Ти ми СЧУПИ ТЕЛЕФОНА.
Джейс сви рамене.
— Един мъж не оставя друг мъж непрекъснато да звъни на разни мъже. Океи, маи не се изразих както трябва. Приятелите не оставят приятелите си да звънят на бившите си гаджета, а после да им затварят. Сериозно. Трябва да престанеш.
Алек изглеждаше бесен.
— И затова ми строши чисто новия телефон? Страшно ти благодаря.
Джейс се усмихна с блажено спокойствие и се изтегна върху скалата.
— Пак заповядай.
— Погледни от добрата страна — каза Изабел. — Вече няма да получаваш съобщения от мама. Само днес ми пусна шест. След това си изключих телефона. — И тя потупа джоба си с многозначително изражение.
— Какво иска? — попита Саймън.
— Постоянни срещи — отвърна Изабел. — Даване на показания. Клеивът иска да знае какво се е случило, когато се бихме със Себастиан в Бурен. Всички трябваше да го разкажем поне петдесет пъти. Как Джейс пое небесния огън от Славния. Описания на тъмните нефилими, Бокала на смъртните, оръжията, които използваха, руните по телата им. С какво бяхме облечени ние, с какво беше облечен Себастиан, с какво бяха облечени всички… като телефонен секс, само че скучно.
Саймън издаде задавен звук.
— Какво според нас иска Себастиан — добави Алек. — Когато се върне. Какво ще направи, когато го стори.
Клеъри опря лакти на коленете си.
— Винаги е добре да знае човек, че Клеивът има добре обмислен план, на които може да се разчита.
— Не искат да повярват — каза Джеис, зареял поглед в небето. — Там е проблемът. Независимо колко пъти им повтаряме какво видяхме в Бурен. Независимо колко пъти им повтаряме колко опасни са Помрачените. Не искат да повярват, че нефилимите толкова лесно могат да преминат на страната на злото. Че ловци на сенки са в състояние да убиват ловци на сенки.
Клеъри беше там, когато Себастиан създаде първите Помрачени. Видяла бе празния поглед в очите им, яростта, с която се биеха. Те я ужасяваха.
— Те вече не са ловци на сенки — добави тя тихо. — Не са хора.
— Трудно е да го повярваш, когато не си го видял с очите си — каза Алек. — А и Себастиан не разполага с неограничен брои от тях. Неголям отряд, разпръснат… не искат да приемат, че Себастиан деиствително представлява заплаха. В наи-лошия случаи, ако наистина е заплаха, вярват, че тя грози само нас, Ню Иорк, а не всички ловци на сенки изобщо.
— Не грешат, когато смятат, че ако Себастиан го е грижа за нещо, това е Клеъри. — При думите на Джейс Клеъри усети как по гръбнака и пробяга ледена тръпка, смесица от отвращение и тревога. — той няма чувства. Не и като нас. Но ако имаше, те щяха да са към нея. Както и към Джослин. Ненавижда я. — Джейс се замисли за миг. — Ала не смятам, че ще нанесе удар тук. Прекалено е… очевидно.
— Надявам се, че си го казал на Клейва — подхвърли Саймън.
— Поне хиляда пъти. Но не останах с впечатлението, че имат особено високо мнение за моите прозрения.