Клеъри сведе поглед към ръцете си. Също като останалите и тя беше разпитана от Клеива. Беше отговорила на всичките им въпроси, ала въпреки това имаше неща за Себастиан, които не им беше казала. Неща, които не беше казала никому. Нещата, които той бе заявил, че иска от нея.
Не беше сънувала много, откакто се бяха върнали от Бурен с вените на Джейс — пълни с огън, но когато имаше кошмари, те бяха за брат й.
— То е, като да се мъчиш да се биеш с призрак — каза Джеис. — Не могат да му хванат дирята; не могат да открият нито него, нито онези ловци на сенки, които превърна.
— Правят всичко по силите си — каза Алек. — Укрепиха магическите бариери около Идрис и Аликанте. Всъщност не само там, а навсякъде. Изпратиха десетки експерти на остров Врангел.
Остров Врангел беше съсредоточието на всички магически бариери, които предпазваха земното кълбо, и наи-вече Идрис, от демони и демонско нашествие. Тази защитна мрежа не беше съвършена и понякога се случваше демони да се промъкнат през нея, ала Клеъри можеше само да си представя колко по-страшно би било, ако бариерите не съществуваха.
— Чух мама да казва, че магьосниците от Спираловидния лабиринт търсели начин да развалят стореното от Бокала на смъртните — обади се Изабел. — Разбира се, би било по-лесно, ако разполагаха с тела, които да изучават…
Гласът и заглъхна. Клеъри знаеше защо. Телата на тъмните нефилими, убити в Бурен, бяха върнати в Града от кости, за да могат Мълчаливите братя да ги огледат. Само че така и не бяха успели — само за една нощ беше настъпило разложение, каквото се виждаше при труповете, мъртви от десетилетия. Не им бе останало нищо друго, освен да погребат останките.
Изабел отново си възвърна гласа:
— А Железните сестри непрекъснато произвеждат още и още оръжия. Получаваме с хиляди повече серафимски ками, мечове, чакрами, всичко… изковано в небесен огън.
Тя погледна към Джеис. В дните непосредствено след битката в Бурен, когато огънят бушуваше във вените му с такава ярост, че той крещеше от болка, Мълчаливите братя го бяха преглеждали, отново и отново, изпитвали го бяха с лед и пламък, с благословен метал и студено желязо, търсеики начин да изтръгнат огъня от тялото му и да го овладеят.
Ала не бяха открили такъв. Веднъж уловен в острие, огънят на Славния като че ли изобщо не бързаше да се излее в друго оръжие, нито да напусне тялото на Джейс заради какъвто и да било друг съд. Брат Закарая беше казал на Клеъри, че в наи-ранните години от историята на ловците на сенки те се опитали да пленят небесния огън в оръжие, нещо, което да използват срещу демоните. Така и не успели обаче и в крайна сметка серафимските ками се превърнали в предпочитаните им оръжия. И ето че сега Мълчаливите братя отново се бяха отказали. Огънят на Славния се спотаиваше като змия във вените на Джейс и наи-доброто, на което той можеше да се надява, бе да го държи под контрол, така че да не бъде унищожен от него.
Изведнъж се разнесе звучното пиукане от получено общение — Изабел отново беше включила телефона си.
— Мама иска да се върнем в Института още сега. Имало някаква среща и трябвало да присъстваме. — Изабел се изправи и изтупа пръстта от дрехата си. — Бих те поканила с нас — каза тя на Саимън, — но нали се сещаш — забранено ти е, защото си нежив и така нататък.
— Не съм забравил. — Саймън също се изправи.
Клеъри скочи на крака и подаде ръка на Джейс, който я улови и стана.
— Двамата със Саимън ще ходим да пазаруваме за Коледа — заяви тя. — И никой от вас не може да дойде, защото ще ви купуваме подаръци.
Алек изглеждаше ужасен.
— Господи! Значи ли това, че и аз трябва да ви подаря нещо?
Клеъри поклати глава.
— Ловците на сенки не… празнуват ли Коледа?
Мисълта и изведнъж се върна към онази доста смущаваща вечеря за Деня на благодарността у Люк, когато Джеис, помолен да нареже пуиката, се беше нахвърлил отгоре й с меч, докато от нея не бе останало друго освен пуешки люспи.
— Разменяме си подаръци, почитаме смяната на сезоните — отвърна Изабел. — Някога имаше зимно честване на Ангела. Ознаменуваше деня, в които Реликвите на смъртните били дадени на Джонатан Ловеца на сенки. Мисля обаче, че на ловците на сенки им писнало вечно да бъдат оставяни настрани от празненствата на мунданите, затова в много от Институтите вече има коледни тържества. Това в Лондон е прочуто. — Тя сви рамене. — Но… не мисля, че тази година ще го направим.
— О. — Клеъри се почувства отвратително. Разбира се, че не им беше до празненства, след като бяха изгубили Макс. — Е, нека поне ви вземем подаръци. Не е нужно да има тържество или нещо такова.