Хелън потръпна.
— Имаме причини да вярваме, че Марк все още е жив — рече тя. — Успяха да го проследят до точка, откъдето изчезва, ала руните говорят, че не е мъртъв. Възможно е Себастиан да го държи като заложник.
— Ами моите… моите родители? — повтори Ема с още по-пресъхнало гърло — знаеше какво означава това, че Хелън не и беше отговорила първия път. — Къде са? Не бяха в Института, така че Себастиан не може да им е сторил зло.
— Ем… — Хелън изпусна дъха си. Изглеждаше много по-млада, почти толкова, колкото Джулс. — Себастиан не напада само Институти; той убива или взема нефилими от домовете им. Родителите ти… Клеивът се опита да ги проследи, но не можа. Тази сутрин океанът изхвърли телата им на плажа в Марина дел Реи. Клеивът не знае какво точно се е случило, но…
Гласът на Хелън заглъхна в низ от нищо незначещи думи, като "идентифицирани с положителност", "белези и наранявания по телата" и "никакви доказателства". Неща като "във водата с часове" и "никакъв начин телата да бъдат транспортирани", както и "ще бъдат извършени всички погребални ритуали, ще бъдат изгорени на плажа, както са поискали и двамата, нали разбираш…"
Ема изпищя. В началото беше писък без думи, които се извисяваше все по-високо и по-високо; писък, които раздра гърлото и и изпълни устата и с металически вкус. Беше писъкът на загуба, толкова огромна, че за нея нямаше думи. Безсловесният писък от това, да видиш как изтръгват завинаги небето над главата ти и въздуха от дробовете ти. Тя пищеше и пищеше, и дереше дюшека с пръсти, докато не го проби, и ето че под ноктите и имаше пух и кръв, а Хелън ридаеше и се мъчеше да я прегърне, повтаряйки:
— Ема, Ема, моля те, Ема, моля те.
А после в стаята се разля още светлина. Някой беше запалил един от фенерите и Ема чу мек, познат глас, изпълнен с настойчивост, да изрича името и; Хелън я пусна и ето го Джулс — приведен над леглото, той и подаваше нещо, което хвърляше златни искри в новата ярка светлина.
Беше Кортана. Изваден от ножницата си, мечът лежеше като дар върху дланите му. Ема мислеше, че още пищи, ала въпреки това го пое и думите, проблясващи върху острието, опариха очите и: "Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал".
В главата и отекна гласът на баща и: "Родът Карстерс поколения наред се бие с този меч. Надписът ни напомня, че ловците на сенки са оръжията на Ангела. Закалят ли ни в огън — ставаме по-силни. Когато страдаме, оцеляваме".
Ема се задави, потисна писъците в гърлото си, заглуши ги. Точно това беше имал предвид баща й — също като Кортана, в нейните вени имаше стомана и тя беше родена, за да бъде силна. Дори ако родителите и вече ги нямаше, за да го видят, тя щеше да бъде силна заради тях.
Ема прегърна меча и го притисна до гърдите си. Сякаш от много далеч чу как Хелън възкликна и я видя да посяга към нея, ала Джулиън, Джулиън, които винаги знаеше от какво се нуждае Ема, дръпна ръката на сестра си назад. Пръстите на Ема бяха обвити около острието и по ръцете и капеше кръв, кръв капеше и по гърдите и, защото върхът на меча беше порязал ключицата и. Ема не усещаше нищо. Поклащаше се напред-назад, стиснала меча така, сякаш той беше единственото нещо, което някога бе обичала, и оставяше кръвта й да се излива вместо сълзи.
* * *
На Саймън му беше трудно да се отърси от усещането за дежа вю.
И преди беше изживявал същото — стоеше пред Института и гледаше как семеиство Лаитууд минават през проблясващия Портал. Само че тогава, преди той някога да е носил Знака на Каин, Порталът беше отворен от Магнус, а сега за него отговаряше синьокожа магьосница, на име Катарина Лос. Предишния път го бяха повикали, защото Джейс искаше да говори с него за Клеъри, преди да мине в друга страна.
Този път Клеъри щеше да изчезне заедно с тях.
Саимън почувства ръката и върху своята, пръстите и — обвити леко около китката му. Почти всички ловци на сенки от Ню Иорк бяха излезли от Института и бяха преминали през блещукащия Портал. Като отговарящи за Института, семеиство Лаитууд щяха да са последни. Саимън беше тук още от здрачаване, когато ивици червено небе гаснеха зад сградите, осеиващи небето на Ню Йорк, а сега магическа светлина огряваше сцената пред него и караше различни дребни подробности да се открояват: камшикът на Йзабел, искрата, изскочила от семеиния пръстен на Алек, когато той махна с ръка, отблясъците, хвърляни от бледата коса на Джейс.
— Изглежда различно — каза Саймън.
Клеъри го погледна. Също като останалите ловци на сенки и тя беше облечена в нещо, което Саимън би могъл да опише единствено като плащ. Това като че ли беше дрехата, с която всички ходеха, щом настъпеше зима — изработена от тежка, подобна на кадифе материя и пристегната на гърдите. Зачуди се откъде ли я имаше Клеъри. Може би им ги раздаваха.