Саймън усети как гърлото му се свива.
— Клеъри…
— Обичам те. Ти си наи-добрият ми приятел. — Тя пусна ръката му; очите и блестяха. — Не, не казвай нищо. Не искам да казваш нищо.
Клеъри се обърна и почти изтича обратно при Портала, където Джослин и Люк я чакаха с три пътнически сака в краката си. Люк погледна през двора към Саимън, лицето му беше замислено.
Ала къде беше Изабел? Тълпата от ловци на сенки беше оредяла. Джейс беше застанал до Клеъри и ръката му почиваше на рамото и; Мерис беше близо до Портала, ала Изабел, която допреди малко беше с нея…
— Саимън — разнесе се глас до рамото му и когато се обърна, той видя Изи; лицето и — бледо петно между тъмна коса и тъмен плащ, беше вдигнато към него, изражението и беше полугневно, полутъжно. — Предполагам, че това е моментът, в който си казваме довиждане.
* * *
— Окей — каза Магнус. — Искаше да говориш с мен. Говори.
Алек го погледна с широко отворени очи. Бяха свърнали зад ъгъла на църквата и стояха в малка, попарена от зимата градина, насред оголели живи плетове. Дебели увивни растения пълзяха по каменната стена и ръждясалата порта наблизо, толкова оредели от студа, че Алек виждаше мунданската улица през дупките в желязната порта. Каменната пейка недалече от тях беше покрита с лед.
— Искал съм… Какво?
Магнус го погледна мрачно, сякаш Алек беше направил нещо глупаво. Което, като се замислеше Алек, маи си беше така. Нервите му дрънчаха като камбанки, разлюлени от вятъра; в стомаха му сякаш беше легнала буца. Последния път, когато видя Магнус, той си тръгваше от него, потъваше в един изоставен тунел на метрото, смаляваше се с всяка стъпка, докато накрая бе изчезнал напълно.
Аки стСа кай, беше му казал. "Обичам те" на индонезийски.
Това беше запалило искрица надежда в гърдите на Алек, достатъчно, за да го накара да звъни на Магнус десетки пъти; достатъчно, за да го кара непрекъснато да си проверява телефона, имеила, дори прозорците в стаята си (която беше странна и празна без Магнус, сякаш изобщо не беше неговата стая!) за магически появили се бележки или съобщения.
А ето че сега Магнус стоеше пред него с разчорлената си черна коса, котешките очи и глас като тъмна меласа, с красивото лице с хладни, остри черти, които не издаваха абсолютно нищо, и Алек имаше чувството, че е глътнал лепило.
— Искаше да говориш с мен — обясни Магнус. — Предположих, че това означават всички онези телефонни обаждания. Както и причината да изпращаш глупавите си приятели в апартамента ми. Или така правиш с всички?
Алек преглътна мъчително с пресъхнало гърло и каза първото, което изникна в главата му:
— Никога ли няма да ми простиш?
— Аз… — Магнус не довърши и извърна поглед, клатеики глава. — Алек, аз вече ти простих.
— Не изглежда така. Изглеждаш сърдит.
Когато Магнус отново го погледна, изражението му беше омекнало.
— Тревожа се за теб — каза той. — Нападенията над Институтите. Току-що чух.
Алек почувства, че му се завива свят. Магнус му прощаваше; Магнус се безпокоеше за него.
— Знаеше ли, че отиваме в Идрис?
— Катарина ми каза, че е била повикана, за да отвори Портала. Досетих се — сухо обясни Магнус. — Позачудих се, че не се обади, нито изпрати съобщение, за да ми кажеш, че заминаваш.
— Ти не отговори на никое от позвъняванията и есемесите ми — отвърна Алек.
— Това не те е спирало досега.
— Всеки, рано или късно, се отказва. Освен това Джейс счупи телефона ми.
Магнус се разсмя.
— О, Александър.
— Какво? — попита Алек, искрено учуден.
— Ти си просто… Ти си толкова… Наистина искам да те целуна — довърши рязко Магнус и поклати глава. — Разбираш ли сега защо не исках да те видя.
— Но ето че си тук — каза Алек. Спомни си първия път, когато Магнус го беше целунал, облегнат на стената до апартамента му. Всичките му кости сякаш се бяха втечнили и той си беше помислил: "А, значи, такова било усещането. Сега разбирам". — Би могъл…
— Не мога — рече Магнус. — Не се получава, не се получаваше и преди. Не може да не го виждаш и сам. — Ръцете на магьосника почиваха върху раменете на Алек; палецът му докосна шията и се плъзна по ключицата, и цялото тяло на Алек подскочи. — Не го ли виждаш?
И с тези думи го целуна. Алек се приведе напред и отвърна на целувката. Тя беше съвършено тиха. Алек чу как ботушите му изскърцаха върху заснежената земя, когато пристъпи по-близо до Магнус, които обви ръка около врата му и сложи длан на тила му; вкусът му си беше съвсем същият — едновременно сладък и горчив, и така познат. Алек отвори устни, за да простене или да издиша, или пък да вдъхне Магнус, ала беше твърде късно, защото магьосникът се откъсна рязко от него, направи крачка назад и всичко свърши.