— Какво? — Алек се чувстваше зашеметен и някак странно смален. — Магнус, какво?
— Не биваше да го правя — каза Магнус на един дъх. Очевидно беше развълнуван така, както Алек рядко го беше виждал, високите му скули бяха зачервени. — Прощавам ти, ала не мога да бъда с теб. Просто не мога. Не се получава. Аз ще живея вечно или поне докато някои наи-сетне не ме убие, а ти — не, и това е прекалено за теб…
— Не ми казваи какво е твърде много за мен — прекъсна го Алек с мъртвешки глух глас.
Магнус толкова рядко имаше учуден вид, че това изражение изглеждаше съвсем чуждо на лицето му.
— То е твърде много за повечето хора. За повечето смъртни. За нас също не е лесно. Да гледаме как някои, когото обичаме, остарява и умира. Познавах едно момиче, безсмъртно, също като мен…
— И тя е била с някой смъртен? — попита Алек. — Какво стана?
— той умря — отвърна Магнус. В гласа му имаше окончателност, която говореше за скръб, прекалено дълбока, за да бъде изразена с думи. Котешките му очи проблясваха в мрака. — Не знам защо си помислих, че би могло да се получи. Съжалявам, Алек. Не трябваше да идвам.
— Не — каза Алек. — Не трябваше.
Магнус го гледаше някак предпазливо, сякаш се беше приближил до свои познат на улицата само за да открие, че всъщност изобщо не го познава.
— Не знам защо го направи — продължи Алек. — Знам, че от седмици се измъчвам заради теб и заради това, което направих, и как не биваше да го правя, и че изобщо не трябваше да говоря с Камила. Разбрах го и съжалявах, и се извинявах, отново и отново, а теб изобщо те нямаше. Направих всичко това без теб. Така че се чудя — какво още мога да сторя без теб. — той погледна Магнус замислено. — Вината за случилото се беше моя. Ала и ти също беше виновен. Можех да се науча да не ме е грижа, че ти си безсмъртен, а аз не съм. Всички имат единствено времето, което им е писано да бъдат заедно, и нищо повече. Може би в това отношение не сме толкова различни. Но знаеш ли какво не мога да преглътна? Това, че никога не ми казваш нищо. Не знам кога си роден. Не знам нищо за живота ти… нито истинското ти име, нито каквото и да било за семейството ти, не знам какво е било първото лице, което си обичал, нито първия път, когато сърцето ти е било разбито. Ти знаеш всичко за мен, а аз не знам нищо за теб. Това е истинският проблем.
— Казах ти — меко рече Магнус, — още на първата ни среща, че ще трябва да ме приемеш какъвто съм, никакви въпроси…
Алек махна с ръка, сякаш за да отхвърли думите му.
— Не е справедливо да поискаш подобно нещо и ти си наясно… беше наясно, че тогава не знаех достатъчно за любовта, за да го разбирам. Държиш се така, сякаш ти си пострадалата страна, но и ти имаш дял във всичко това, Магнус.
— Да — отвърна Магнус след кратка пауза. — Да, предполагам, че е така.
— И все пак то не променя нищо? — Алек почувства как студеният въздух изпълва дробовете му. — Както винаги.
— Не мога да се променя. Твърде много време мина. Знаеш ли, ние, безсмъртните, се вкаменяваме. Като геоложки изкопаеми, превърнали се в камък. Когато те срещнах, у теб имаше толкова много удивление и радост, всичко беше ново за теб… и си помислих, че това би могло да ме промени, но…
— Сам се промени — каза Алек, ала думите му не прозвучаха гневно или сурово, както бе възнамерявал, а меко, като молба.
Магнус поклати глава.
— Алек, ти знаеш за съня ми. Онзи за града от кръв, с кръв по улиците и кули от кости. Ако Себастиан постигне своето, това ще бъде нашият свят — че иначе май не е ясно. Кръвта ще бъде нефилимска. Върви в Идрис. Там ще си в по-голяма безопасност, но не се уповаваи твърде много на това и не се отпускаи. Искам да живееш — тихо довърши той, а после се обърна рязко и се отдалечи.
"Искам да живееш."
Алек приседна на замръзналата каменна пейка и зарови лице в ръцете си.
* * *
— Не е довиждане завинаги — възрази Саймън, но Изабел само се намръщи.
— Ела — каза и го подръпна за ръкава. Носеше ръкавици от тъмночервено кадифе и ръката й беше като петно от кръв върху тъмносиньото му яке.
Саимън пропъди тази мисъл. Щеше му се да не мисли за кръв в напълно неподходящи моменти.
— Къде да дойда?
Изабел само извъртя очи и го дръпна настрани, в една сумрачна ниша близо до входната порта на Института. Мястото не беше голямо и Саимън усещаше топлината, която се излъчваше от тялото на Изабел… откакто беше станал вампир, студът и горещината нямаха влияние над него, освен ако не беше топлината на кръв. Не беше сигурен дали е, защото бе пил от кръвта на Изабел, или ставаше дума за нещо по-дълбоко, ала усещаше как кръвта пулсира във вените и, така както у никои друг.