— Маика ми се омъжва — каза тя. — Тази вечер. Всъщност именно натам съм тръгнала.
Саймън разтърка слепоочие със свободната си ръка.
— И се нуждаеш от някой, който да те придружи на церемонията?
— Не. Вече си имам. — Клеъри не бе сигурна дали Саимън изглеждаше разочарован, или само още по-объркан, сякаш единствената логична причина тя да говори с него, за която се сещаше, се бе изпарила. Клеъри усети как бузите и пламват. Странно, но да се изложи по този начин, и се струваше по-ужасно, отколкото да се изправи срещу банда демони Хуса в Глик Парк (и то съвсем буквално, защото именно това бе правила предишната нощ). — Просто… с мама бяхте близки. Реших, че би трябвало да знаеш. Това е важен ден и ако всичко беше наред, ти щеше да си там.
— Аз… — Саймън преглътна. — Аз… какво?
— Вината не е твоя. Никога не е била. За нищо от това. — Клеъри се повдигна на пръсти и го целуна лекичко по бузата; очите и бяха започнали да парят. — Бъди щастлив — каза тя и се обърна. От другата страна на улицата виждаше размазаните фигури на Изабел и Магнус.
— Почакай!
Клеъри се обърна. Саимън бе изтичал след нея и сега и подаваше нещо. Листовка, която бе извадил от рулото хартия в ръката си.
— Групата ми — каза полуизвинително. — Трябва да доидеш да ни чуеш може би. Някой път.
Клеъри взе листа хартия, кимваики безмълвно, а после пресече улицата тичешком. Усещаше, че той се взира след нея, ала не бе в състояние да се обърне и да види изражението му — смесица от объркване и съжаление. Докато Клеъри тичаше към тях, Изабел се отдръпна от дървото. Клеъри забави крачка само колкото да извади стилито и отново да си нарисува руна за невидимост; усети жегване, но болката беше добре дошла.
— Прав беше — каза тя на Магнус. — Нямаше никакъв смисъл.
— Не казах, че няма смисъл. — Магнус разпери ръце. — Казах, че няма да си спомни коя си и че трябва да го направиш само ако можеш да го приемеш.
— Никога няма да го приема — сопна се Клеъри, а после си пое дълбоко дъх. — Извиняваи. Извиняваи, Магнус. Вината не е твоя. А и ти, Изи — едва ли ти е било особено забавно. Благодаря, че дойдохте с мен.
— Не е нужно да се извиняваш, сладкишче.
Тъмните очи на Изабел се плъзнаха по Клеъри и тя протегна ръка.
— Какво е това?
— Рекламна листовка за групата — отвърна Клеъри и я подаде на Изи, която я пое, повдигайки вежди. — Не мога да я погледна. Някога му помагах да прави копия и да ги раздава… — Тя потръпна. — Няма значение. Може би след време ще съм доволна, че доидохме. — Тя им отправи несигурна усмивка и си облече якето. — Аз си тръгвам. Ще се видим в къщата на Люк.
* * *
Изабел погледа как Клеъри се отдалечава, дребна фигурка, която си проправяше път по улицата, незабелязана от останалите пешеходци. А после сведе очи към листовката в ръката си.
САЙМЪНЛЮИС, ЕРИКХИЛЧЪРЧ, КЪРК ДЮПЛЕС И МАТ ЧАРТЪН
"РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ"
19 МАЙ, ПРОСПЕКТ ПАРК БАНДШЕЛ $5 ОТСТЪПКА ОТ ВХОДНАТА ТАКСА, АКО НОСИТЕ ТАЗИ ЛИСТОВКА
Изабел усети, че дъхът и секва.
— Магнус.
той също гледаше как Клеъри се отдалечава, но сега се обърна към Изабел и погледът му падна върху листовката. Двамата се взряха в нея.
— "Реликвите на смъртните"? — Той подсвирна през зъби.
— Името на групата му. — Листът трепереше в ръката на Изабел. — Магнус, ние трябва… ти каза, че ако си спомни каквото и да е…
Магнус погледна след Клеъри, ала тя отдавна беше изчезнала.
— Е, добре. Но ако не се получи, ако той не го иска, тя никога не бива да научи.
Изабел вече бе смачкала листа в шепата си и посягаше към стилито с другата си ръка.
— Както кажеш. Но трябва поне да опитаме.
Магнус кимна; в златно-зелените му очи се гонеха сенки. Изабел виждаше, че се тревожи за нея, че се бои да не бъде наранена и разочарована, и едновременно му се ядосваше и му беше благодарна за това.
— Ще опитаме.
* * *
Поредният странен ден, помисли си Саимън. Първо жената зад щанда в "Джава Джоунс", която го бе попитала къде е приятелката му, онова хубаво момиче, което винаги идвало с него и си поръчвало черно кафе. Саимън я беше зяпнал — той нямаше близки приятелки, във всеки случаи не и такива, чиито предпочитания към кафето да знае. Когато каза на жената, че трябва да го е объркала с някого, тя го бе зяпнала така, сякаш е луд.
А след това червенокосото момиче, което го беше заговорило пред "Свети Ксавиер".
Сега пред училището нямаше никои. Ерик трябваше да откара Саимън у тях, но той бе изчезнал, когато се появи момичето, а след това не се беше върнал. Готино бе, че според Ерик той може да сваля момичета с такава лекота, помисли си Саимън, но и дразнещо, когато означаваше, че ще му се наложи да се прибере с метрото.