Джейс й се усмихна.
— Не ни и трябва.
— И това е знак за нас да се изнесем от тук. — Изабел улови Алек за лакътя и го повлече към тълпата. Джейс се ухили след нея.
— Изабел се изприщва от всеки намек за сантименталност — отбеляза Клеъри. — Обаче сериозно говорех. Не можем да танцуваме без музика. Всички ще ни зяпат…
— Тогава да отидем някъде, където няма да могат да ни виждат — отвърна Джейс и я поведе далеч от шатрата. Настъпила бе онази част от деня, която Джослин наричаше "синия час" — всичко тънеше в здрач, бялата шатра приличаше на звезда и всяко стръкче от меката трева блещукаше като сребро.
Джейс я привлече към себе си и се притисна до нея; ръцете му се обвиха около кръста й, устните му докосваха тила й.
— Бихме могли да влезем в къщата — предложи той. — Там има спални.
Клеъри се обърна в ръцете му и здравата го смушка в гърдите.
— Това е сватбата на майка ми. Няма да правим секс. Изобщо.
— Обаче "изобщо" е любимият ми начин да правя секс.
— Къщата е пълна с вампири — жизнерадостно заяви Клеъри. — Бяха поканени и пристигнаха снощи. Чакат слънцето да залезе.
— Люк е поканил вампири?
— Мая го направи. Жест на добра воля. Опитват се да се погаждат.
— Несъмнено вампирите няма да ни се натрапват.
— Така си мислиш ти. — И Клеъри го дръпна встрани от пътеката, отвеждаща в къщата, в една малка горичка. Тук всичко тънеше в сянка и бяха скрити от чужди погледи; под краката им имаше утъпкана пръст и корени, а около дънерите на дърветата беше нацъфтяла планинска мента и цветчетата и грееха като малки бели звезди.
Клеъри се облегна на едно дърво и притегли Джейс към себе си; той се приведе към нея, сложил длани от двете страни на раменете и и тя се отпусна в клетката на ръцете му. Пръстите й погладиха мекия плат на сакото му.
— Обичам те — каза тя.
Джейс сведе очи към нея.
— Мисля, че разбирам какво имаше предвид Мадам Доротея. Когато ми каза, че ще се влюбя в погрешното момиче.
Клеъри отвори широко очи. Зачуди се дали не беше на път да бъде зарязана. Ако беше така, определено щеше да каже едно-две неща на Джейс за умението му да избира подходящия момент… след като го удавеше в езерото.
Той си пое дълбоко дъх.
— Караш ме да си задавам въпроси за себе си. Възпитаха ме да вярвам, че трябва да бъда съвършен. Съвършен воин, съвършен син. Дори когато отидох да живея при семеиство Лаитууд, мислех, че трябва да бъда съвършен, защото иначе те ще ме отпратят. Не мислех, че любовта носи със себе си и прошка. А после се появи ти и разби на парчета всичко, в което бях вярвал, и аз започнах да виждам всичко по различен начин. Ти притежаваше… толкова много обич и прошка, толкова много вяра. И аз започнах да мисля, че може би съм достоен за тази вяра. Че не е нужно да бъда съвършен; трябваше само да се опитвам и това бе достатъчно. — Клепачите му се снижиха; Клеъри виждаше пулса на слепоочието му, усещаше напрежението у него. — Затова мисля, че си погрешното момиче за онзи Джеис, които бях някога, но не и за този Джеис, които съм сега, този, в когото се превърнах благодарение на теб. И които, между другото, далеч превъзхожда стария Джеис. Направи ме по-добър и дори да ме напуснеш, това ще ми остане. — той замълча. — Не че искам да ме напуснеш — побърза да добави и сведе глава към неината, така че челата им се докоснаха. — Кажи нещо, Клеъри.
Дланите му почиваха върху раменете й, топли до хладната й кожа; усещаше, че е започнал да трепери. Очите му бяха златни дори в синкавия полумрак. Клеъри си спомни, че някога те и се бяха стрували сурови и дистанцирани, дори плашещи, преди да осъзнае, че онова, което вижда, е просто броня, грижливо поддържана в продължение на седемнайсет години. Седемнайсет години, в които той бе защитавал сърцето си.
— Трепериш — каза тя, а в гласа й имаше учудване.
— Ти ме караш да треперя. — Дъхът му опари бузата и; дланите му се плъзнаха по голите й ръце. — Всеки път… всеки път…
— Искаш ли да ти кажа един скучен научен факт? — прошепна тя. — Обзалагам се, че не си го научил в час по нефилимска история.
— Ако се опитваш да смениш темата, за да не говоря за чувствата си, определено не го правиш по наи-деликатния начин. — Джейс докосна лицето и. — Знам, че държа речи. Няма нищо. Не е нужно и ти да правиш същото в отговор. Просто ми кажи, че ме обичаш.
— Не се опитвам да сменя темата. — Клеъри вдигна ръка и размърда пръсти. — В човешкото тяло има сто милиарда клетки. И всяка една от клетките в моето тяло те обича. Клетките ни умират и се раждат нови, и новите ми клетки те обичат повече от старите, и затова с всеки ден те обичам повече от предишния. Това е научен факт. А когато умра и изгорят тялото ми, и аз се превърна в прах, които ще стане част от въздуха и земята, и дърветата, и звездите, всеки, които вдъхне този въздух или зърне цветята, поникнали от земята, или пък вдигне очи към звездите, ще си спомни за теб и ще те обича, защото любовта ми към теб е толкова силна. — Тя се усмихна. — Е, как ти се стори тази реч?