— Спомням си какво ми каза веднъж — рече тя. — Че си обичал двама души повече от всичко на света. Теса ли беше едната от тях?
— Теса е едната от тях — отвърна той дружелюбно и си облече палтото. — Никога не съм преставал да я обичам, нито нея, нито моя парабатаи; любовта не си отива, когато някой умре.
— Твоят парабатаи? Изгубил си своя парабатаи? — Клеъри почувства болка за него; знаеше какво означава това за един нефилим.
— Не и от сърцето си, защото не съм забравил — отвърна той и в гласа му Клеъри долови шепота на вековна тъга, и си го спомни в Града на тишината един призрак от пергаментов дим. — Всички ние сме късчета от това, което си спомняме. Съхраняваме в себе си надеждите и страховете на онези, които ни обичат. Има ли обич и спомени, не може да има истинска загуба.
Клеъри си помисли за Макс и Аматис, за Рафаел и Джордан и дори за Джонатан, и почувства как очите й парят.
Закарая преметна шала на Теса около раменете си.
— Кажи на Джейс Херондеил, че изпълнението му на Концерт № 2 на Шопен е прекрасно.
И с тези думи той потъна в тълпата след Теса. Клеъри се загледа подире му, стиснала пръстена и Кодекса.
— Някои да е виждал Чърч? — разнесе се глас в ухото и. Беше Изабел, обвила пръсти около ръката на Саимън. Мая стоеше до тях и си играеше със златната шнола в къдравата си коса. — Смятам, че Закарая, чисто и просто, ни открадна котарака. Кълна се, че го видях да слага Чърч на задната седалка на една кола.
— Няма начин. — Джейс изникна до Клеъри; ръкавите му бяха навити до лактите, лицето му — зачервено от усилието да свири. — Чърч мрази всички.
— Не чак всички — промълви Клеъри с усмивка.
Саимън гледаше Джейс сякаш беше едновременно страшно интересен и мъничко смущаващ.
— Аз… ние… някога да съм те ухапал?
Джейс докосна белега на гърлото си.
— Не мога да повярвам, че си спомняш това.
— Ние… случайно да сме се търкаляли на дъното на една лодка?
— Да, ти ме ухапа и да, на мен мъничко ми хареса и да, хаиде да не говорим повече за това — каза Джейс. — Вече не си вампир. Съсредоточи се.
— За да бъдем справедливи, ти ухапа и Алек — обади се Изабел.
— Това пък кога е станало? — попита Мая с грейнало, развеселено лице.
Бат се приближи зад нея и без да каже и дума, взе шнолата от ръцете и и я пъхна в косата й. Закопча я сръчно, а после пръстите му се задържаха с нежност в косата й.
— Това, което се случва в демонските царства, си остава в демонските царства — заяви Джейс и погледна към Клеъри. — Какво ще кажеш за една разходка?
— Разходка или разходка? — попита Изабел. — Искам да кажа, вие ще…
— Мисля, че всички трябва да отидем при езерото. — Клеъри се изправи, с пръстена в едната ръка и Кодекса — в другата. — Там е толкова красиво. Особено нощем. Искам приятелите ми да го видят.
— Спомням си го — каза Саимън и и отправи усмивка, от която сърцето и сякаш запърха в гърдите. Селската къща бе мястото, където прекарваха всичките си лета — в ума и то бе неразривно свързано със Саимън. Това, че той си го спомняше, я накара да се почувства по-щастлива, отколкото тази сутрин си бе представяла, че може да бъде.
Тя пъхна ръка в ръката на Джейс и те се отправиха към изхода на шатрата; Изабел изтича да каже на брат си да доведе и Магнус. По-рано Клеъри искаше да бъде сама с Джейс; сега искаше да бъде с всички тях.
Обичаше Джейс толкова отдавна, както и се струваше; обичаше го така силно, че понякога бе имала чувството, че ще умре, защото то бе нещо, от което се нуждаеше, а не можеше да има. Ала тези дни бяха отминали и отчаянието бе отстъпило място на покои и тихо щастие. Сега, когато вече нямаше чувството, че всеки момент, прекаран с него, е изтръгнат от лапите на надвиснала катастрофа, сега, когато можеше да си представи цял един живот заедно с него, изпълнен със спокоини мигове и весели мигове, безгрижни мигове и мигове, преливащи от нежност, тя не искаше нищо друго, освен да отиде до езерото заедно с приятелите си и да отпразнува този ден.
Докато излизаха на пътеката, отвеждаща към езерото, Клеъри погледна назад. Видя Джослин и Люк да стоят до шатрата и да ги гледат. Видя как Люк и се усмихва, а маика и махва с ръка, преди да я отпусне и да улови ръката на своя съпруг. И с тях бе същото, помисли си Клеъри — години на раздяла и тъга и ето че сега наи-сетне им предстоеше цял живот заедно. Мигове, изпълващи цял един живот. Тя помаха в отговор, а след това побърза да настигне приятелите си.
* * *