Облегнат на стената на хамбара, Магнус гледаше потъналите в разговор Клеъри и Теса, когато Катарина се приближи до него. В косата си бе втъкнала сини цветя, които подчертаваха сапфиреносинята и кожа. Магнус погледна към езерото от другата страна на овощната градина, проблясващо като вода в шепа.
— Изглеждаш разтревожен. — Катарина сложи дружески ръка на рамото му. — Какво има? По-рано те видях да целуваш нефилимското си момче, така че не ще да е това.
Магнус поклати глава.
— Не, с Алек всичко е наред.
— Видях те и да говориш с Теса. — Катарина изви глава, за да погледне в шатрата. — Странно е да бъде тук. Това ли те притеснява? Сблъсъкът между минало и бъдеще — несъмнено е някак особено.
— Може би — отвърна Магнус, макар да не мислеше, че е това. — Стари призраци, сенките на онова, което би могло да бъде. Макар че винаги съм харесвал Теса и момчетата й.
— Ама и синът й беше един — подхвърли Катарина.
— Също като дъщеря и. — Магнус се засмя, ала смехът му беше крехък, като клонки в мразовита зима. — Напоследък усещам миналото да тежи на плещите ми повече от обикновено, Катарина. Повтарянето на стари грешки. Чувам разни неща, ропот сред долноземците, слухове за надигаща се буря. Феите са горда раса, наи гордата от всички; няма да преглътнат да бъдат унизени от Клеива по този начин, без да си отмъстят.
— Те са горди, но и търпеливи — отвърна Катарина. — В състояние са да чакат много дълго, цели поколения, за да си отмъстят. Не бива да се боиш от това сега, след като сенките може и да не се струпат още дълги години.
Магнус не гледаше нея; вместо това очите му бяха приковани в шатрата, където Клеъри говореше с Теса; където Алек стоеше до Мая и Бат и се смееше; където Изабел и Саимън танцуваха под звуците на музиката, която Джейс свиреше на пианото, а сладостните ноти на Шопен му напомняха за друго време и звуците на една цигулка в коледен ден.
— А — досети се Катарина. — Безпокоиш се за тях; тревожиш се за сянката, спускаща се над онези, които обичаш.
— Над тях или над техните деца. — Алек се бе отделил от другите и изкачваше хълма, на които се издигаше хамбарът. Магнус го гледаше как приближава, тъмна сянка на фона на още по-тъмното небе.
— По-добре да обичаш и да се страхуваш, отколкото да не чувстваш нищо — каза Катарина и докосна ръката му. — Съжалявам за Рафаел, между другото. Така и нямах възможност да ти го кажа досега. Знам, че веднъж си му спасил живота.
— А след това той спаси моя — отвърна Магнус и вдигна очи, когато Алек стигна до тях, кимвайки любезно на Катарина.
— Магнус, отиваме при езерото — каза той. — Искаш ли да дойдеш?
— Защо? — попита Магнус.
Алек сви рамене.
— Клеъри казва, че било красиво. Така де, и преди съм го виждал, но тогава един огромен ангел се въздигаше от водата, а това доста отвлича вниманието. — той протегна ръка. — Хайде. Всички отиваме.
Катарина се усмихна.
— Сагре сИвт* — каза тя на Магнус. — Не си хаби времето с тревоги. — Тя повдигна краичеца на роклята си и се отправи към дърветата, а стъпалата и бяха като сини цветя в тревата.
* Улови мига (лат.). — Бел. прев.
Магнус пое ръката на Алек.
Краи езерото имаше светулки и мъничките им блещукащи светлинки огряваха нощта, докато те постилаха якета и одеяла, които Магнус измагьоса от нищото, както сам твърдеше, макар Клеъри да подозираше, че са били призовани от някои магазин за спално бельо.
Езерото приличаше на сребърна монета, отразяваща отрупаното с безброи звезди небе. Клеъри чуваше как Алек показва различните съзвездия на Магнус — Лъва, Лъка, Крилатия кон. Мая си бе свалила обувките и се разхождаше боса по брега. Бат я последва и Клеъри го видя как взема колебливо ръката й в своята.
Мая му позволи.
Саимън и Изабел се бяха привели един към друг и си шепнеха. От време на време Изабел избухваше в смях. Лицето и бе по-ведро, отколкото Клеъри го бе виждала от месеци насам.
Джейс седна на едно от одеялата и придърпа Клеъри със себе си. Краката му бяха от двете и страни; облегната в него, тя усещаше успокояващите удари на сърцето му до гърба си. Ръцете му се обвиха около нея и напипаха Кодекса в скута й.
— Какво е това? — попита той.
— Подарък, за мен. Има подарък и за теб — отвърна Клеъри и като улови ръката му, разтвори пръстите му един по един.
След това постави леко очукания сребърен пръстен върху дланта му.
— Пръстен на рода Херондейл? — Джейс звучеше объркано. — Откъде го…
— Принадлежал е на Джеимс Херондеил — каза Клеъри. — Нямам семеино дърво под ръка, така че не знам какво точно означава това, но очевидно е бил един от твоите предци. Помня думите ти, че Железните сестри ще трябва да изработят нов пръстен, защото Стивън не ти е оставил такъв… ала ето че сега го получаваш.