Траурно облекло. Простичка бяла рокля и тясно сако, с втъкани в него сребърни траурни руни… а върху маншетите — почти невидима шарка с очертанията на птици.
Жерави. Клеъри внимателно сложи дрехите върху леглото. В мислите си ги виждаше върху Аматис, когато Стивън Херондеил беше умрял. Виждаше я как ги облича внимателно, как опъва плата и закопчава сакото, жалееща един мъж, за когото вече не беше омъжена. Вдовишки дрехи за жена, която нямаше правото да се нарече вдовица.
— Клеъри? — Маика и се беше появила на прага и я гледаше. — Какви са тези… О! — Тя прекоси стаята, докосна роклята и от гърдите и се откъсна въздишка. — О, Аматис.
— Тя никога не можа да остави Стивън в миналото, нали? — попита Клеъри.
— Понякога хората не успяват да го сторят. — Ръката на Джослин се премести от роклята върху косата на Клеъри и я прибра зад ухото и с едно бързо, по маичински точно движение. — А нефилимите… ние имаме склонността да обичаме със съкрушителна сила. Да се влюбваме само веднъж, да умираме от мъка заради любов… старият ми учител казваше, че сърцата на нефилимите били като сърцата на ангелите — изпитвали всяка човешка болка и никога не заздравявали.
— Но ти си го надживяла. Обичала си Валънтайн, а сега обичаш Люк.
— Така е. — Изражението на Джослин стана далечно. — Едва след като поживях известно време в света на смъртните, си дадох сметка, че повечето от тях не гледат на любовта по този начин. Разбрах, че то може да се случи повече от веднъж, че сърцето може да се излекува и че можеш да обичаш отново и отново. А и винаги съм обичала Люк. Може и да не съм го знаела, но наистина винаги съм го обичала. — Джослин посочи към дрехите върху леглото. — Защо не облечеш траурното сако? Утре.
— На заседанието? — слиса се Клеъри.
— Загинали са ловци на сенки и са били принудени да преминат на страната на мрака — отвърна Джослин. — Всеки изгубен ловец на сенки е нечии син, брат, сестра, братовчед. Нефилимите са едно семеиство. Вярно, дисфункционално семеиство и все пак… — Джослин докосна лицето на дъщеря си; изражението на нейното тънеше в сянка. — Поспи малко, Клеъри. Утре ни очаква дълъг ден.
След като вратата се затвори след маика и, Клеъри си облече нощницата и послушно се пъхна в леглото. Затвори очи и се опита да заспи, ала сънят не идваше. Образи избухваха зад клепачите и като фоиерверки: ангели, които падаха от небето; златна кръв; Итуриел в окови, сляп, разказващ и за руните, които и бе давал през целия и живот, виденията за бъдещето. Спомни си сънищата, в които виждаше брат си с черни криле, от които се лееше кръв, докато той прекосява замръзнало езеро…
Клеъри отметна завивката. Беше и горещо, цялото тяло я сърбеше, чувстваше се прекалено напрегната, за да заспи. Стана от леглото и слезе на долния етаж, за да си вземе чаша вода. В дневната грееше приглушена светлина и се процеждаше в коридора. Иззад вратата долитаха тихи гласове. Някои беше буден и говореше в кухнята. Клеъри продължи предпазливо напред, докато шепотът не започна да става по-ясен и познат. Първо различи гласа на майка си, обтегнат от тревога.
— Просто не разбирам как би могло да е в шкафа — казваше тя. — Не съм я виждала от… откакто Валънтайн взе всичко, което притежавахме в Ню Йорк.
След това се разнесе гласът на Люк:
— Клеъри не каза ли, че е била у Джонатан?
— Да, но би трябвало да е унищожена заедно с онзи отвратителен апартамент, нали така? — извиси се гласът на Джослин тъкмо когато Клеъри застана на прага на кухнята. — Онзи с дрехите, които Валънтаин купи за мен. Сякаш един ден щяхме да
се върнем.
Клеъри стоеше съвършено неподвижна. Маика и и Люк седяха до кухненската маса; маика и беше облегнала глава на ръката си, а Люк разтъркваше нежно гърба и. Клеъри бе разказала на майка си всичко за апартамента, за това, как Валънтайн беше запазил всичките и вещи в него, твърдо решен, че един ден жена му ще се завърне и отново ще заживеят заедно. Маика и я беше изслушала спокоино, ала очевидно чутото я беше разстроило повече, отколкото Клеъри бе осъзнала.
— Няма го вече, Джослин — каза Люк. — Знам, че сигурно ти се струва почти невъзможно. Валънтаин винаги е имал такова внушително присъствие дори когато се криеше. Ала той наистина е мъртъв.
— Но не и синът ми — отвърна Джослин. — Знаеш ли, че всяка година на рождения му ден вадех тази кутия и плачех над нея? Понякога сънувам момче със зелени очи, момче, което никога не е било отровено с демонска кръв, което може да се смее, да обича, да бъде човек… именно това е момчето, за което ридаех, ала то никога не е съществувало.