"Вадех онази кутия и плачех над нея." Клеъри прекрасно знаеше за какво говори маика и. Кутията, възпоменаваща едно дете, което бе умряло, макар той все още да бе жив. Кутията, в която имаше къдрици от бебешката коса на Себастиан, снимки и една малка обувчица. Последния път, когато Клеъри я беше видяла, тя се намираше у брат и. Трябва да я беше получил от Валънтаин, макар Клеъри да недоумяваше защо я е задържал. Той определено не беше от сантименталните.
— Ще трябва да съобщиш на Клеива — каза Люк. — Ако има нещо общо със Себастиан, те ще искат да знаят.
Клеъри почувства как вътрешностите й се вледеняват.
— Ще ми се да не се налагаше — каза Джослин. — Ще ми се да можех да я хвърля в огъня. Ненавиждам това, че аз съм виновна за всичко — избухна тя. — Единственото, което съм искала някога, е да защитя Клеъри. А ето че това, от което наи-много се боя за нея — за всички нас! — е някои, които без мен изобщо нямаше да съществува. — Гласът и беше станал глух и горчив. — Трябваше да го убия още когато беше бебе.
Тя се облегна назад, отдръпваики се от Люк, и Клеъри видя какво почива върху кухненската маса. Сребърната кутия, точно каквато я помнеше — тежка, с простичък капак и инициалите "Дж. К.", гравирани отстрани.
* * *
Новите порти пред Гард проблясваха под лъчите на утринното слънце. Старите, предположи Клеъри, вероятно са били унищожени в битката, опустошила по-голямата част от Гард и обгорила дърветата на хълма. Зад портите виждаше Аликанте — блещукащата вода в каналите, демоничните кули, които се издигаха толкова високо, че грееха като слюда под слънцето.
Самият Гард също беше възстановен. Огънят не бе успял да унищожи каменните стени, нито кулите. Все така го опасваше стена, а новите порти бяха направени от същия твърд бистър адамас, от които бяха съградени демоничните кули. Като че ли бяха изработени на ръка; линиите им се извиваха, за да обградят четирите букви на Съвета — по една за Съвет, Клеив, Завет и Консул. Всяка от тях съдържаше символа на един от клоновете на долноземците. Полумесец за вълците, книга със заклинания за магьосниците, елфическа стрела за феите, а за вампирите — звезда.
Звезда. Самата тя не бе успяла да измисли нищо, което да символизира вампирите. Кръв? Вампирски зъби? А в звездата имаше нещо простичко и елегантно. Тя грееше в мрака — мрак, които никога нямаше да бъде изпълнен със светлина, и беше самотна по начина, по които единствено онези, които никога нямаше да умрат, можеха да бъдат самотни.
Саимън и липсваше до болка. Беше изтощена, след като почти не беше спала тази нощ и се чувстваше емоционално изцедена. Не помагаше и това, че сякаш беше попаднала под прицела на десетки враждебни погледи. Краи портите крачеха цял куп ловци на сенки, повечето от които и бяха непознати. Мнозина от тях хвърляха скришом погледи на Джослин и Люк; неколцина се приближиха, за да ги поздравят, докато останалите се държаха настрани, с любопитен вид. Джослин като че ли полагаше усилие да запази спокойствие.
По пътеката, изкачваща хълма на Гард, се зададоха още ловци на сенки и Клеъри с облекчение разпозна семеиство Лаитууд — Мерис и Робърт отпред, следвани от Изабел, Алек и Джеис. Бяха облечени в бели траурни дрехи. Мерис имаше особено мрачен вид. От вниманието на Клеъри не убегна, че макар и да вървяха един до друг, между нея и Робърт имаше разстояние, дори ръцете им не се докосваха.
Джейс се откъсна от малката групичка и тръгна към нея. Много погледи го следваха, докато отиваше към Клеъри, ала той сякаш не забелязваше. Сред нефилимите Джейс се радваше на странна слава: синът на Валънтаин, които всъщност не беше негов син; отвлечен от Себастиан и спасен от небесния меч. Клеъри много добре знаеше какво точно се е случило, знаеха го и всички, които бяха близки с Джеис, но слуховете се бяха разраствали като корали, добавяики нови и нови пластове към историята.
"…ангелска кръв…"
"…специални умения…"
"…чух, че Валънтайн го е научил на разни номера…"
"…огън в кръвта му…"
"…не е правилно за един нефилим…"
Клеъри чуваше шепота им даже докато Джейс минаваше между тях.
Беше ясен зимен ден, студен, ала слънчев, и на светлината златните и сребърните кичури в косата му грееха така, че Клеъри присви очи, когато той се приближи до нея.
— Траурни дрехи? — попита той, докосвайки ръкава на сакото й.
— Също като теб — изтъкна тя.
— Не мислех, че изобщо имаш такива.
— На Аматис са. Слушай… трябва да ти кажа нещо.
Клеъри го дръпна настрани и му предаде подслушания разговор между маика си и Люк.
— Определено е кутията, която си спомням. Онази, която маика ми имаше, когато бях малка, и която видях в апартамента на Себастиан, когато бях там.