Марк въздъхна театрално. На шестнаисет години той беше достатъчно по-голям от тях, за да намира всичко, което Ема и Джулиън правеха за дразнещо или нелепо.
— Ако те дразни, можеш да ме наричаш с пълното ми име — каза той.
— Марк Антъни Блекторн? — Джулиън набръчка нос. — Доста време отнема да го каже човек. Ами ако ни нападне демон? Няма да съм стигнал и до половината и ти
вече ще си мъртъв.
— В тази ситуация да не би ти да спасяваш моя живот? — попита Марк. — Нещо май се поизсили, малкият.
— Би могло да се случи. — Подразнен от това, че го бяха нарекли "малкия", Джулиън седна. Косата му стърчеше във всички посоки. По-голямата му сестра Хелън непрекъснато го нападаше с гребен в ръка, но полза — никаква. той имаше косата на семеиство Блекторн, също като баща си и повечето от братята и сестрите си — необуздано къдрава, с цвят на тъмен шоколад. Семеината прилика откраи време пленяваше Ема, която не приличаше нито на баща си, нито на маика си, освен ако не се броеше това, че баща й е рус.
Хелън вече от месеци беше в Идрис заедно с приятелката си Еилиин; двете си бяха разменили семеини пръстени и според родителите на Ема връзката им била сериозна, което означаваше наи-вече, че се съзерцават с влажен поглед. Ема беше твърдо решена, че ако някога се влюби, за нищо на света няма да се разлигави по този начин. Ема знаеше, че се беше вдигнала шумотевица около това, че Хелън и Еилиин бяха момичета, макар и да не разбираше защо, а пък семеиство Блекторн като че ли страшно харесваха Еилиин. Тя имаше успокояващо присъствие и помагаше на Хелън да не се суети толкова.
Отсъствието на Хелън означаваше, че в момента никои не подстригва косата на Джулс и слънчевата светлина в стаята превръщаше връхчетата на къдрещите се кичури в злато. През прозорците на източната стена се виждаха обгърнатите в сенки планини, които деляха морето и долината Сан Фернандо — сухи, прашни възвишения, осеяни с каньони, кактуси и трънаци. Понякога ловците на сенки излизаха да тренират навън и Ема обожаваше тези моменти; обожаваше да намира скрити пътечки и таини водопади, и сънливите гущери, които се печаха по камънаците краи тях. Джулиън страшно го биваше да ги примамва да изпълзят върху дланта му и да заспят там, докато той ги галеше по главичката с палец.
— Пази се!
Ема се наведе в мига, в които нож с дървено острие прелетя покраи главата и и отскочи от прозореца, след което удари Марк по крака. той захвърли книгата настрани и се изправи, смръщен сърдито. Строго погледнато, той също имаше за задължение да надзирава тренировката и би трябвало да помага на Катерина, макар да предпочиташе четенето пред това, да преподава.
— Тиберий — каза той. — Недей да мяташ ножове по мен.
— Не беше нарочно. — Ливи застана между своя близнак и Марк.
Тиберии беше точно толкова тъмен, колкото Марк беше светъл, единственият от семеиство Блекторн (с изключение на Марк и Хелън, които не се брояха съвсем заради своята долноземска кръв), които нямаше типичната кестенява коса и синьозелени очи. Тай имаше къдрава черна коса и сиви очи с цвета на желязо.
— Напротив, беше — възрази Тай. — Целех се в теб.
Марк си пое пресилено дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна във всички посоки. Марк имаше синьо-зелените очи на семеиство Блекторн, ала косата му беше бяло-руса, досущ като тази на маика му. Говореше се, че маиката на Марк била принцеса в Двора на феите, която имала афера с Андрю Блекторн; от нея се родили две деца, които тя една нощ оставила на прага на Института в Лос Анджелис, преди да изчезне завинаги.
Бащата на Джулиън прибрал полуелфическите деца и ги отгледал като ловци на сенки. Нефилимската кръв беше по-силна и макар че на членовете на Съвета това не се харесваше особено, те трябваше да приемат долноземските деца в Клеива, стига кожата им да търпеше руни. И Хелън, и Марк бяха получили първите си руни на десет години и кожата им наистина ги понасяше, макар Ема да знаеше, че от тях Марк го боли повече, отколкото обикновен ловец на сенки. Виждала бе как лицето му потръпва, когато стилито докоснеше кожата му, макар той да се опитваше да го скрие. Напоследък забелязваше доста повече неща за Марк — колко приятни бяха особените, повлияни от елфическата кръв очертания на лицето му, колко широки бяха раменете му под тениските, които носеше. Не знаеше защо забелязва тези неща и не можеше да се каже, че то я радва. Всъщност от това и се искаше да се сопне на Марк или да се скрие, понякога — и двете едновременно.