— Зяпнала си го — подхвърли Джулиън, погледнал Ема над коленете на изцапаните си с боя тренировъчни панталони.
Тя се върна на земята.
— Кого?
— Марк… отново. — Джулиън звучеше подразнено.
— Млъкваи! — изсъска Ема тихичко и издърпа стилито от ръцете му. той си го взе обратно и двамата се сборичкаха.
Толкова отдавна тренираха заедно, че тя знаеше всеки негов ход, преди да го е направил. Проблемът беше, че имаше склонност да е твърде снизходителна с него. Мисълта, че някои може да го нарани, я изпълваше с ярост, и понякога това включваше и нея самата.
— Това заради пчелите в стаята ти ли е? — поиска да узнае Марк, докато се приближаваше към Тиберий. — Знаеш защо трябваше да се отървем от тях!
— Предполагам, че за да осуетиш намеренията ми — отвърна Таи. той беше дребничък за годините си (десет), но пък имаше речника и дикцията на осемдесетгодишен. Обикновено не лъжеше, наи-вече тъи като не разбираше защо му е да го прави. Не разбираше защо някои от нещата, които прави, дразнят или разстроиват другите и гневът им го объркваше или плашеше, в зависимост от настроението му.
— Не става дума за това, да осуетявам нещо, Таи. Просто не може да държиш пчели в стаята си…
— Аз ги изучавах! — обясни Таи с пламнало лице. — Беше важно, те ми бяха приятели и знаех какво правя.
— Както знаеше какво правиш и с онази гърмяща змия? — попита Марк. — Понякога вземаме разни неща от теб, защото не искаме да пострадаш. Знам, че ти е трудно да го разбереш, Тай, но ние те обичаме.
Таи го погледна с празен поглед. Знаеше какво означават думите "обичам те", знаеше и че то е нещо хубаво, но не разбираше как това обяснява каквото и да било.
Марк се наведе и подпря ръце на коленете си, така че очите му да са на нивото на тези на Тай.
— Окей, ето какво ще направим…
— Ха! — Ема беше успяла да тръшне Джулиън по гръб и да му вземе стилито. Той се смееше и се извиваше, докато Ема не прикова ръката му към пода.
— Предавам се — каза Джулиън. — Преда…
той се смееше и внезапно Ема беше поразена от мисълта, че усещането да лежи върху него е някак странно, също както беше странно и това, да си даде сметка, че също като лицето на Марк и неговото има много хубави очертания. Кръгло и момчешко, и така познато, ала едновременно с това тя почти можеше да види през него лицето, което щеше да има, когато порасне още.
Звукът от звънеца на Института отекна в стаята. Беше дълбок, сладостен звън, като песента на църковни камбани. Отвън, видян през очите на мунданите. Институтът изглеждаше като стар испански манастир. Въпреки че навсякъде бяха окачени надписи "Частна собственост" и "Не влизаи", понякога хората (обикновено мундани, които бяха надарени с мъничко от Зрението) все пак успяваха да се изкачат до входната врата.
Ема се изтърколи от Джулиън и изтупа дрехите си. Вече не се смееше. Джулиън седна на пода и се подпря на длани, очите му бяха любопитни.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Ударих си лакътя — излъга Ема и погледна към другите.
Катерина тъкмо показваше на Ливи как да държи ножа, а Таи клатеше глава срещу Марк. Тай. Именно тя му беше дала този прякор, когато се беше родил — едва на осемнаисет месеца, тя не можеше да произнесе името му и вместо това казваше Таи-Таи. Понякога се чудеше дали той си спомня. Странно бе кои неща имаха значение за Тай и кои — не. Човек никога не можеше да предположи.
— Ема? — Джулиън се приведе напред и в този миг всичко около тях сякаш изригна.
Лумна ярка светлина и светът отвън стана бяло-златен и червен, сякаш Институтът беше обхванат от пламъци. В същото време подът под краката им се разлюля като палубата на кораб. Ема се плъзна напред в същия миг, в които от долния етаж се надигна ужасяващ писък… страховит, неприличащ на нищо друго крясък.
Ливи ахна и се хвърли към Таи, обгръщаики го с ръце, сякаш можеше да обгради и предпази тялото му със своето. Ливи беше една от малкото, които Таи оставяше да го докосват; той стоеше с широко отворени очи, едната му ръка — вкопчена в ръкава на ризата и. Марк вече се беше изправил на крака; под черните си къдрици Катерина беше бяла като платно.
— Вие останете тук — каза тя на Ема и Джулиън, докато вадеше меча от ножницата на кръста си. — Не изпускайте близнаците от око. Марк, ти идваш с мен.
— Не! — Джулиън скочи на крака. — Марк…
— Всичко ще бъде наред, Джулс — усмихна се успокояващо Марк, които вече стискаше по една кама във всяка ръка. С ножовете той беше бърз и ловък, мерникът му — безпогрешен. — Остани с Ема. — С тези думи той му кимна и изчезна след Катерина, затваряйки вратата след тях.