Град на остриета

Робърт Джаксън Бенет Град на остриета

На сър Тери, който вписа светове в сърцето ми, и на Нана, която беше неизчерпаем извор на книги.

За да има смисъл

И той им каза:
Животът е смърт и смъртта е живот.
Да проливаш кръв означава да съзираш най-свещения преход,
преплетената мрежа на света,
преливането от пищящ живот към гнилоч и пепел.
Онези, що воюват за Нея, които се превръщат в Нейни мечове,
Тя ще смята за пречистени и най-праведни сред праведните.
И вие ще бъдете завинаги с Нея в Града на остриетата.

И той изпя:
Елате през водите, деца,
на най-белите брегове в тихо поклонение,
дълъг мрак ви очаква
в сянката на Воортя.

Откъс от „За Великата майка Воортя върху зъбите на света“, ок. 556 г.

На третата миля от катеренето по хълма Питри Сатурашни решава, че не би описал слънцето на Джаврат като „приятно сгряващо“, както го хвалят туристическите реклами. И не би избрал за морския бриз тук израза „хладна милувка по шията“. И изобщо не би нарекъл местните гори „ухаещи и екзотични“. Докато бърше напразно челото си за кой ли път, Питри стига до извода, че по-скоро би описал слънчевия пек като „адски“, бриза като „напълно липсващ“, а горите като „пълни с твари, които имат твърде много зъби и огромно желание да ги впият в човешка плът“.

Едва не извиква от облекчение, когато вижда малката кръчма на хълма. Намества ремъка на чантата и се довлича до паянтовата постройка. Не е изненадан, че заварва вътре само съдържателя и двама негови приятели, защото животът на курортния остров Джаврат е мудно спокоен.

Питри се примолва за чаша вода и преливащият от презрение кръчмар изпълнява бавно желанието му. Питри му дава няколко дрекела и това незнайно защо само засилва презрението на съдържателя.

— Питах се дали бихте могли да ми помогнете — казва Питри.

— Вече ви помогнах. — Мъжът сочи чашата.

— А, да, така си е, за което съм ви благодарен. Но аз се опитвам да намеря една приятелка.

Кръчмарят и другите двама го гледат с неразгадаеми изражения.

— Търся леля си — продължава Питри. — Тя се премести тук след злополука в Галадеш и аз ѝ нося обезщетението, чието изплащане се проточи.

Единият приятел на кръчмаря — младеж със страховити сраснали се вежди — хвърля поглед на чантата му.

— Донесъл си пари?

— Ами… не — мънка Питри и се мъчи трескаво да продължи измислицата. „Шара ме научи на толкова неща, но защо така и не се сети да ме научи как да лъжа?“ — Само удостоверение за банковата сметка и указания как да бъде получена сумата.

— Аха, начин за получаване на пари — подхвърля другият приятел, чиято уста се губи в изобилието от зле поддържана брада.

— Както и да е, леля ми е горе-долу толкова висока — Питри показва с ръка, — около петдесетгодишна и доста… как да го кажа по-точно… пълничка.

— Дебела ли? — подсказва кръчмарят.

— Не, не! Не, изобщо не е дебела. Тя е… — Питри свива ръка, за да покаже издут бицепс, от който самият той е напълно лишен — яка. И едната ѝ ръка е… саката.

— А-а… — казват и тримата.

Споглеждат се, сякаш добавят безмълвно: „Уф, тази ли…“

— Май я познавате — казва им Питри.

Настроението на тримата се вкисва толкова, че въздухът в кръчмата почти помътнява.

— Доколкото знам, може да е купила имот тук — добавя той.

— Купи плажната вила от другата страна на хълма — отвръща съдържателят.

— О, колко хубаво — казва Питри.

— И вече не ни разрешава да ловуваме в нейния имот — вмята брадатият.

— О, колко лошо — казва Питри.

— Не ни позволява да търсим яйца на чайки по скалите там. Не ни позволява да стреляме по дивите прасета. Държи се все едно онова място е нейно.

— Но все пак е вярно в някакъв смисъл — напомня Питри. — Щом го е купила и така нататък…

— Няма значение — отсича брадатият. — Преди да стане нейно, беше на чичо ми Рамеш.

— Е, аз… аз ще си поговоря за това с нея. И мисля да го направя веднага. Още сега. Нали казахте, че е от другата страна на хълма, значи натам?…

Сочи на запад. Мъжете не кимат, но недоловима промяна в начумерените им лица му подсказва, че е прав.

— Благодаря ви — казва Питри. — Много ви благодаря.

Повлича крак заднешком, усмихва се неуверено. Онези още го зяпат втренчено. Питри забелязва, че онзи със срасналите вежди е вперил поглед в чантата.

— Б-благодаря — мънка Питри и се изсулва през вратата.

Съжалява, че не е уточнил значението на „от другата страна на хълма“. Броди по криволичещите пътеки и чувството, че хълмът вади отникъде още „други страни“, става все по-натрапчиво, а по никоя от тях няма и следа от човешко присъствие.