Малагеш престава да натиска духалото. Отгоре се разнасят викове и тежки удари — войниците се опитват да разбият капака на подземието.
Рада се усмихва.
— Знаеш ли кое е смешно? Аз ги доведох тук, но те дори не подозират. Аз се промъкнах на площадката със статуите, направих снимките и ги изпратих. Те си мислят, че ти — генерал Малагеш, си предала своята страна. Убедена съм, че всеки войник във Воортяштан гори от желание да се разправи с тебе.
— Затвори си шибаната уста.
Разбира се, Малагеш знае, че Рада е права. Мечовете греят нажежени, но няма как да ги стопи, и то всичките. Войниците ще нахълтат тук преди да постигне каквото и да било.
— Права си — казва тихо. — Няма да успея с тази пещ.
Посяга към колана си и вади дръжката от меча на Воортя.
Взира се в нея — тъмна и блещукаща с гадна и дивашка красота, представя си как острието припламва бледо в почти недоловим намек за ужасната си мощ.
— Но може би ще успея с това — добавя още по-тихо.
Зигне Харквалдсон лежи неподвижно под храста и слуша как наоколо гъмжи от войници. Вече не се опитва да ги преброи: отначало са само петима-шестима, но скоро стават десет, после двадесет и повече, обкръжават къщата. Чува разговорите на някои от тях, предават се заповеди, изпращат се съобщения до крепостта.
— … знам, че уцелих едната. Знам. Чух я как изпищя.
— … русата, нали? Онази от пристанището? Или ми се е привидяло?
— … няма кръв по вратата. Може да е вътре, но не ми се вярва. Още е някъде отвън.
Тя се обръща полека надясно да погледне раната си. Не е направила каквото е нужно, но и е нямала време — едва е успяла да стегне превръзката. Чува как Малагеш изкъртва вратата и как войниците се втурват към къщата. В прасеца ѝ пулсира такава болка, че с последни сили се сдържа да не скимти. Усеща се и ужасно слаба и не се съмнява, че е заради загубата на кръв: не само защото са я ранили, а и от „кръводаряването“ в ритуала на Малагеш.
Чува крясъци откъм къщата. Войниците притихват. Не разпознава веднага гласа на Рада, която направо вие от ярост: досега е чувала тази жена само да пелтечи и да заеква и тези викове са стъписващи.
Един войник казва:
— Генерал Бисвал идва насам, нали? Предайте му да побърза.
Тя пъшка беззвучно. Щом идва Бисвал, почти сигурно е, че ще доведе още войници. „Колкото повече са, толкова по-голям е рискът да ме намерят.“
Прималява ѝ. Знае, че времето изтича.
— И какво е това нещо? — казва Рада Смолиск.
— Млъкни — сопва се Малагеш.
Затваря очи и опитва да се съсредоточи.
— Статуетка ли е? Или част от меч?
— Млъкни!
Стреми се да достигне меча с мисълта си, да го почувства. Докато е гледала оръжието в ръката на Тинадеши, то сякаш ѝ е говорило, придобивало е образ в главата ѝ, смесица от представи, усещания и истории. Но сега, когато толкова се нуждае от него, то си остава само парче метал в ръката ѝ.
— Да не е някоя от дрънкулките на Комейд? — продължава Рада. — Знам, че тя си има сбирка. Вещи, откраднати от Континента, за да ги използва срещу нас… Няма да ти свърши работа. Тук нищо вече не е Божествено. Нищо не се опира на чудеса, генерал Малагеш. Захранва го необузданият гняв на мъртвите.
— Няма ли да си затвориш устата?! — изревава Малагеш.
— Няма. Защо пък да го правя? Нямам какво да губя. Никога не съм имала какво да губя. — Рада се засмива унило и разтрива пострадалото си коляно. — Не си ли съгласна поне малко с тях? С онези забравени воини, толкова вбесени, защото техният народ и тяхната богиня не са им дали обещаното? Нима и ти, и хиляди твои съратници не бяхте онеправдани по същия начин?
Малагеш натиква дръжката на меча в джоба си, вади барабанлията и се прицелва в главата на Рада.
— В името на всички проклети морета, ще го направя! — вика тя. — Ще те застрелям, проклета глупачке!
Рада дори не мига. Лицето ѝ е безметежно, широко отворените ѝ очи гледат зорко.
— Застреляй ме. Все едно ми е. Може да се каже, че дори съм по-добър войник от тебе, а, генерал Малагеш? Най-добрият войник не цени живота, дори собствения си живот.
— Никакъв войник не си — отвръща разярено Малагеш. — Смяташ се за мъченица, Рада, но си най-тъпата твар на света — сбъдваш пророчество, което никой вече не иска.
— Този свят изобщо не биваше да го има — невъзмутимо отвръща Рада, вторачена в нея над цевта на барабанлията. — Той е отклонение. След Примигването първото нещо, което е трябвало да направим, е било да нагазим спокойно в океана, да влезем в забравата, от която вече е нямало убежище. Какъв е смисълът да си жив, ако няма нищо след живота?