Изстрелът е оглушителен. Куршумът прониква във вътрешния ъгъл на дясното око на Рада, точно където е слъзната жлеза, и окото хлътва навътре, за да придаде на лицето чудато изкуствен вид, сякаш жената е зле изработен манекен. Тилът ѝ се пръска, оплисква наковалнята в тъмнолилаво и откъм нажежените въглени се разнася тежко съскане. Рада се килва на пода с изражение на тъпо изумление, сковало завинаги кръглото ѝ бледо лице.
Малагеш се е опулила. Но после вдига поглед към Бисвал и открива на лицето му каменна решимост, каквато е виждала само веднъж преди много години близо до портите на Баликов: намерението да направи каквото е нужно според него и очакването светът или да се подчини, или да не му се пречка в краката.
— Питал съм се как бихме могли да се пробудим — проточва той замислено. — Още една Битка за Баликов… Ето нещо, което не бих искал да пропусна.
— Лалит, какво… Какво?…
— Лейтенант! — вика той.
— Какво… какво направи, Лалит? — казва тя отпаднало. — Какво правиш?
Бисвал изтръсква нехайно патроните от барабанлията и те тракат по пода. Някой тича надолу по стъпалата. Бисвал хваща оръжието за цевите и замахва към Малагеш…
Светът избухва от болка. Тя усеща как полита настрани, таванът сякаш се завърта над нея.
Млад сейпурски офицер слиза забързано в ковачницата и спира, щом вижда трупа на Рада.
— Генерал Малагеш току-що застреля губернатор Рада Смолиск — спокойно казва Бисвал. — Успях да я обезвредя. Отведете я в ареста.
Излиза, без да я погледне. Малагеш се напъва да остане в съзнание, но всичко притъмнява.
Кралица на мъката
Дадох детето си за това. Дадох детето си на Нея.
Отдадох се на Нея. Сега и завинаги.
Ако поискате от мен да захвърля меча си, значи искате да се откажа от единственото, което ми остана.
Валайча Тинадеши се бори да вдиша. Мислела е, че ще е лесно — Малагеш ще унищожи мечовете и просто ще се откъснат отново… Но вместо да се зареят, вместо да потънат отново в сенките на действителността, ги чувства как всички стават истински и будни както някога.
И осъзнават, че тя не е онази, за която са я смятали.
Тази кървяща ужасена жена не е Императрицата на гробовете. Не е Божеството на смъртта и войната. Защо е тук? Защо са я слушали? Отхвърлят я неотклонно.
Процесът е непоносимо мъчителен. Отхвърлят я както плът избутва бавно бодил навън. Досега не е разбирала доколко е станала част от тях в какъв ли не смисъл, и когато я изоставят, избутват я встрани, все едно губи крайник, който не е и подозирала, че има.
Усеща как умира. Чувства как избледнява, как самият Град на остриетата я притиска, смазва съзнанието ѝ, премахва същество, на което мястото му поначало не е тук.
Още чува мислите на пазителите, ехтящи над бреговете: „Майко… Майко, ние идваме… Идваме при тебе…“ И долавя как те потеглят, как се понасят към земята на живите.
— Не — скимти тя. — Моля ви, не…
Не може да издържи. Залита и пада, няма сили да стои. Слуша ги как зоват своята майка. Гласовете им се сливат в главата ѝ и изведнъж тя си спомня един отдавнашен ден, още когато е била в Сейпур с децата си… всички се държат за ръце и тичат заедно надолу по склона, смеят се ликуващо, някои се търкулват чак до подножието…
Последните ѝ мисли: жежкото лятно слънце, меката прегръдка на тревата, звънливият детски смях, топлите пръстчета, стискащи в захлас ръката ѝ.
За Зигруд сенките обикновено са удобни. За него вече е съвсем естествено да остава невидим и да се свира в тъмните промеждутъци на света. Но когато се присвива в сенките на дърветата до къщата на Рада Смолиск, няма как да си внуши, че тук му е удобно.
Нищо не е наред. Нищо не е каквото е очаквал.
Наблюдава сейпурски войници, които излизат във върволица от къщата и май изнасят стойки с мечове, а накрая и две тела. Първо Малагеш с вързани зад гърба ръце, един войник я държи за глезените, друг — под мишниците. „Може да е жива — преценява той. — Никой не връзва ръцете на труп.“ Но тя е цялата в тъмночервено, което е… необичайно.
Второто тяло е на носилка и е покрито. Само успява да види, че тялото е на много нисък човек и ако се съди по капещата кръв, най-вероятно е бездиханно.
Гледа ги смръщен как се качват в колите и потеглят. Какво се е случило? За какво ѝ е било на Малагеш да отива при губернаторката? Какво може да е открила в задгробния живот, за да я тласне насам и да поиска да дойде и той?
И къде е дъщеря му?
Бисвал излиза. Слуша офицер, който му докладва нещо. Кима, макар че явно е недоволен, но не и разгневен: съобщават му нещо, с което ще се справят някак и ще понесат последствията, изобщо не е било желателно, обаче не е чак най-голямата му грижа. Лейтенантът сочи често към място между дърветата недалеч от къщата, където има гъсти храсти. Бисвал поглежда натам с хладна сдържаност и кима. Казва само няколко думи, може би: „Какво да се прави“, и се качва в кола, която отпрашва бързо по пътя.