Тръскането и клатенето не спират, но поне се забавят достатъчно, та Скелстад да пропълзи до илюминаторите и да се надигне да погледне.
Отначало му се привижда, че „Хегелунд“ се е врязал в бял отломък, щръкнал от морето, и то на цели стотина стъпки над водата.
— Айсберг? — чуди се той на глас. — Толкова далеч на юг?
Но отломъкът расте пред очите му: изглежда, че някой бута великанско морско копие над повърхността, то се извисява с изумителна бързина.
— Каква е тази чудесия… — шепне старшият помощник.
Скелстад се взира в отломъка и проумява, че всъщност е някаква бяла кула, защото забелязва отстрани, макар че е невъзможно, прозорец и балкон. С издигането си кулата се разширява, стърже оглушително отдясно по носа на „Хегелунд“ и го поврежда така, че скоро корабът не би могъл да продължи плаването си. Скелстад вече се плаши, че кулата направо ще пререже корпуса, но огромен воден мехур тласка „Хегелунд“ назад тъкмо когато още кули (а те са много) пробиват водата наоколо.
— Що за ад е това? — крещи старшият помощник.
Корабът охка, стене, трещи и скърца, сякаш оплаква жално участта си.
— Като гледам — провиква се Скелстад, — това е препречило Голямото западно!
Със смайващо стържене целият кораб е избутан нагоре. Тласъкът е много по-силен от сблъсъка с кулата, капитанът и помощникът са подхвърлени във въздуха така, че за малко не се долепят до тавана. Стоварват се на пода, Скелстад си удря главата толкова силно, че за малко изпада в несвяст.
Когато светът пак се превръща услужливо в разбираема поредица от гледки и звуци, капитанът мига и вижда пребледнелия си помощник да се взира през илюминаторите.
— Ъ-ъ… капитане… елате да видите.
Скелстад пъшка и бавно се изправя. Поглежда и се смръзва.
Насред океана се е появил остров. Бреговете му са бели като кост, в средата има твърдина с цвят на слонова кост колкото малък град, а в средата ѝ се извисява кула. Океанът се стича буйно от нея, водата се отдръпва като завеси от сцена и той вече вижда някакви същества по белите брегове…
Неизброими, хилядни тълпи от… мъже? Хора? А дали са хора? В очите на Скелстад са по-скоро чудовища, клатушкащи се сборища от рога и зъби с грамадни остриета в ръцете, вперили погледи в осветеното от луната море… А във водата са се появили хиляди дълги тесни кораби с бледо сребристи платна. Мъждукат като огромен рояк великански медузи, изникнали върху океанските вълни, но сякаш винаги са били тук.
Това е цял флот. Боен флот, какъвто не е виждал досега.
— Откъде се появиха, капитане? — пита старшият помощник. — Няма как всичко това да е било на морското дъно, нали?
Чудовищните фигури нагазват във водата, качват се на призрачните си кораби и се заемат да опънат платната.
Или поне повечето фигури го правят. Някои се обръщат към „Хегелунд“.
Чува се тих плътен звук като хор от много гласове, равномерно бучене.
Фигурите на брега се размърдват и сякаш ято птици се издига от тях, само че птиците са чудновати и блещукат…
„Не — проумява Скелстад, взрян в устремилите се към него неща. — Не са птици. Мечове са.“
Трясък. А после — мрак.
— Мирът — изрича глас — е липсата на война.
Малагеш трепва, подсмърча и разбира, че се е унесла в килията с опрян на стената гръб. Оглежда се. Лампите в затвора са мъждиви и слаби, оцветяват неприветливите тъмни стени в оттенък на кафе. Някой стои зад решетестата врата на нейната килия. Успява да зърне само високо чело и очертанията на широки яки рамене.
— Лалит?… — мънка тя замаяно.
— Така мислят штаните — казва той тихо и дрезгаво. — Това са проповядвали в този град векове наред. Чел съм техни писания. „Войната и конфликтът образуват морето, в което плуват държавите — твърди свети Петренко. — Онези, които са имали късмета да намерят чисти тихи води, са убедени в обратното. Те са забравили, че войната е движещата сила. Войната е естествена. Войната ни прави силни.“
— Лалит… Какви ги вършиш, адовете те взели? Защо уби Рада? Ти чу ли дори една дума от това, което ти казах?
— Чух — спокойно отговаря той. — Слушах те. Вярвам ти.
— А мечовете? Унищожи ли ги?
Бисвал върти глава. Мътната светлина откроява необичайния блясък в очите му. Напомня на Малагеш за свиреп звяр, който гледа сърдито от сенките на клетката си.
— Заповядах да ги пренесат в крепостта, за да бъдат под охрана.
— Какво си направил?!
— Тюрин, ти казваш, че ако тези мечове ги има, ще започне война. Вярвам ти. Но вярвам и че войната поначало е неизбежна. Сейпур се облагодетелства от голямото неравновесие на силите в света през последните седемдесет години. Никой не оспорваше неговата власт и надмощие. Това обаче го направи мекушав и слаб.