Той отстъпва заднешком от килията, диша тежко.
— Няма да хабя куршум — прошепва, обръща се, стиснал юмруци покрай тялото си, и се отдалечава.
Зигруд стои на прага пред тъмната стая в крепостта. Взрял се е във високата метална маса отсреща, в положеното на нея тяло. Проникнал е лесно в крепостта — навсякъде е пълна бъркотия заради някакво съобщение на Бисвал, но вече е тук и открива, че не може да продължи.
Трябва да се размърда и знае, че ще го направи, но още не може. Не би могъл да се застави да направи и една крачка.
Тук тегне миризмата на кръв и цигари. Усеща немощ в ръцете и краката си, сърцето му се е разтуптяло. Зигруд же Харквалдсон никога не е мислил, че иска много от живота, не изпитва настървения копнеж, присъщ на мнозина, но сега най-силното му желание е да не повярва в действителността, да отхвърли толкова неистово това, което е пред очите му, че да наложи подчинение на целия свят, да прогони тази гледка обратно в дупката ѝ като някаква лазеща гадинка.
Но не може. Затова е сам с тъмната пуста стая, с миризмата на цигари и с младата жена върху масата.
Тръгва през стаята към нея.
Спомня си кога я е видял за пръв път.
Беше твърде млад за бащинство. По-скоро си беше дете също като жена си Хилд. Промъкна се в сумрачната спалня с чувството, че се натрапва в нещо забранено за него, защото до този миг в стаята влизаха и излизаха неспирно само бабички и млади слугини, както и майката на Хилд, разбира се, за да ѝ помага при раждането. Затова щом отвори вратата, сякаш надникна в някакъв свещен храм, недостъпен за недостойни миряни като него. Но вместо ритуали и обреди там беше само Хилд на голямото легло, отпаднала и запотена, но усмихната, майка ѝ приседнала на края на леглото и кошницата на масата до тях.
— Влез — подкани го прегракналата от изтощение Хилд. — Влез да я видиш.
И Зигруд влезе. Макар че вече се бе сражавал за своя баща, макар че бе прекосил много опасни морета, изведнъж се почувства много смутен и уплашен, може би от неосъзнатата увереност, че неговият свят ще се промени.
Точно това се случи, когато се надвеси над кошницата и увитото в пелени мъничко розово човече в нея, личицето му сбърчено от недоволство, сякаш раждането е било непоносимо досадно.
И сега, крачещ в тъмната стая насред крепостта, той си спомня как протяга ръка, станала внезапно толкова грамадна, груба и непохватна, за да погали меката розова бузка с опакото на пръстите си, преди да изрече името ѝ.
Стои пред тялото на масата.
Тя е мръсна и раздърпана, яката ѝ е извита толкова накриво, че приживе никога не би допуснала това. По дрехите ѝ са полепнали листа от папрат и храсти, очилата ги няма, кичурите са разрошени около лицето. Въпреки всичко е красива, каквато я помни — хладнокръвна, спокойна, напълно съсредоточена, благословена или може би прокълната с непоклатимо самообладание. Дори в смъртта си изглежда уверена.
— Зигне… — прошепва той.
Платът на лявата ѝ гърда е потъмнял от кръв. Оттам е излязъл куршумът — застреляли са я в гръб.
Ръцете му се тресат.
Да се бориш толкова дълго за нещо и да го имаш мимолетно, преди пак да ти го отнемат…
Вратата се блъска в стената. Влизат трима войници с вдигнати пушки.
— Горе ръцете! — вика един. — Горе ръцете, казах! Веднага!
Зигруд се взира в лицето на своята дъщеря.
— Намерихме скапаната ти въжена стълба — казва друг войник. — Сетихме се, че ще дойдеш първо тук.
Той гали бузата ѝ с кокалчето на големия си мазолест палец.
Войниците го доближават.
— Вдигни ръце! Ти глух ли си бе?
Нещо прокапва по масата до тялото на дъщеря му. Зигруд го поглежда — кръв.
Носът му кърви. Той вдига лявата си ръка и улавя три капки, бялата ръкавица потъмнява, болката тупти в белега под плата.
Той шепне:
— Някога се гонехме в гората.
— Какво? — казва един от войниците. — Какво значи това, адовете те взели?
Още кръв капе на разтворената му длан. Зигруд я свива в юмрук и се размърдва.
Малагеш чува изстрела. Приглушен е от дебелите стени на крепостта, но тя разпознава мигновено звука.
— Адове, какво беше това? — Застава до решетката и гледа към жената на пост. — Ей, какво става?
Онази е настръхнала, вади пистолета си. Малагеш забелязва, че няма дисциплината на добър стрелец, защото веднага долепя показалеца си до спусъка. Отстъпва една крачка и гледа през прозорчето към преддверието на ареста.
— Каква беше тази шибана стрелба? — пак пита Малагеш.