Капитан Сакти крачи напред-назад по стените на Форт Тинадеши над брега, но изобщо не му е ясно какво правят тук той и неговите войници. Да, имат необходимата подготовка за разузнаване и наблюдение, но не и в морето. Всъщност почти никой в крепостта не е обучен добре за морски бойни действия, защото нито една от останалите държави не е имала истински флот, поне не след Примигването: дори да си представиш, че някоя от страните в Континента би разполагала с богатството да финансира такова начинание, си е същинска лудост.
— Сержант, виждаш ли нещо? — пита той, когато спира до сержант Бурдар.
Бурдар се е настанил над бреговата батарея и е долепил едното си око до огромен телескоп на тринога.
— Нищичко, господин капитан — отвръща сержантът, бузата му леко набръчкана под окуляра, докато оглежда хоризонта. — Е, щеше да ми е по-лесно, ако знаехме какво търсим.
— Кораби, сержант — напомня Сакти. — Следим за кораби.
— Да, знам, така каза генералът. Но ако може да ви попитам, господин капитан — какви кораби?
— Кораби на континентали. Предполагам, че са воортяштански.
— Но аз не знам как изглеждат, господин капитан, пък и никой друг не ги е виждал от почти век.
— Нищо, ти наблюдавай. Ако зърнеш дори някой пръдлив лебед, искам да науча незабавно за това.
Бурдар се подсмихва.
— Слушам, господин капитан.
Сакти продължава обиколката по стените. По негова заповед и други войници гледат хоризонта с телескопи и бинокли, но както съвсем правилно е отбелязал Бурдар, без да знаят какво дебнат, трудничко биха се подготвили да го посрещнат подобаващо.
На Сакти не му се иска да си признае, защото като почти всеки друг сейпурски офицер е всеотдаен патриот, но вече го мъчат все по-силни съмнения за службата му във Воортяштан. Откакто свети Жургут е изскочил от устието на Солда, всичко сякаш е започнало да пропада в адовете. Генерал Бисвал е изглеждал много уверен, когато е повел кампанията срещу бунтовниците в планините, но там нищо не е приличало на нормални бойни действия: засада след засада, а когато са сменили тактиката, за да се справят с тях, все по-трудно са различавали цивилните от бунтовниците. И след като се е върнал тук с Бисвал и неколцина от приближените му офицери, Сакти все не успява да си отговори дали са постигнали основната си цел — онези хора, които са изтласкали от планините, наистина ли са били виновниците за нападенията срещу тях? Или не са били нищо повече от пастири с пушки, озовали се на неподходящото място в неподходящия момент? Какъвто и да е отговорът, поне Бисвал смята, че са победили.
Но да се върне и да научи, че едва ли не пред прага им се е подготвяло някакво нашествие… Това е немислимо.
И сякаш това не стига, какво го е прихванало старши сержант Панди? Откакто се е разнесла новината за убийството на губернатор Смолиск, той е изпаднал в някаква скръбна ярост. Бурдар дори е споделил, че го е заварил да седи разплакан на стената.
Бурдар подвиква:
— Господин капитан?
Сакти бързо отива при него.
— Видя ли нещо, сержант?
— Да, господин капитан — отговаря Бурдар.
— Какво?
— Много неща…
И се отдръпва, та Сакти да застане на мястото му.
Капитанът гледа. Минава цяла минута, докато осмисли видяното. Отначало му се струва, че гледа гирлянда от електрически лампи, провиснала по вълните, но накрая разбира, че може да различи и форми в светлината.
Не са лампи. Кораби са. Светещи кораби, прастари кораби с платна, весла и остри носове. Въпреки това са кораби.
Опитва се да ги преброи. Вижда ги ту ясно, ту размътено. Все едно се взира в нощното небе с милион блещукащи звезди.
Сакти се прокашля и казва дрезгаво:
— Вдигни тревога. Веднага!
Малагеш обръща трупа на мъртвата дежурна и сваля униформата ѝ. Тегне ѝ чувството, че прави нещо твърде непочтено, пък и по униформата има кръв, но е по-добре с нея, отколкото да се размотава със своята полева униформа, цялата обагрена в неземен оттенък на червеното от набега в Града на остриетата. А може да има полза и от пистолета и сабята.
Зигруд седи кротко, докато тя му описва какво е научила, какво е видяла в къщата на Рада Смолиск, какво е казал и направил Бисвал. Зигруд вече не плаче, но се е потопил в плашеща студена безчувственост, сякаш го скрива ледена завеса, и Малагеш не успява да види човека зад нея.
— Значи трябва да унищожим тези мечове — казва той тихо.
— Ами да. Бисвал ги е пренесъл тук, поне така ми каза. Или са в неговата квартира, или ги съхранява в лабораториите за проучване на тинадескита в подземията.
— Сигурна ли си?