— Да, така си е.
— И аз си го помислих — казва Бисвал. — Повечето войници мислят, че им се причува. — Обръща се с лице към нея и я гледа косо, заслушан в гласовете и неравния вой на сирените. — Вече се почна.
— Да.
— Защо дойде, Тюрин? Аз дадох началото. Първия изстрел във войната. Няма връщане назад. — Говори кротко и почти нехайно, очите му са като стъклени, сякаш е взел наркотик. Поглежда пистолета в ръката ѝ. — Ще ме застреляш ли?
— Не, ако не бъда принудена.
Очите ѝ търсят меча на Воортя. Квартирата не е оскъдно обзаведена, както си е представяла: има наглед удобен диван, няколко картини, хубава маса и рафтове, наполовина запълнени с книги.
— Това ли търсиш? — пита той.
Бърка в един джоб на мундира си и вади нещо малко, черно, извито и чудато — ако го погледнеш под подходящ ъгъл, може би прилича на човешка ръка, опитваща се да стисне въздуха.
Малагеш застива неподвижно.
— Какво е това? — пита Бисвал.
Тя не му отговаря. Не знае дали е въоръжен — не вижда кобур с пистолет на колана му и това е необичайно.
— Тюрин — не се отказва той, — какъв е този предмет, който носеше? Намерихме го, когато те претърсвахме в къщата на Смолиск.
Малагеш пристъпва към него едва забележимо.
— Почувствах, че това нещо ми задава въпрос — продължава Бисвал. — Заговори ми, както беше в джоба ми, когато се включиха сирените, когато вече знаех какво идва. Толкова стъписващо беше, че трябваше да се махна оттам.
Малагеш стиска пистолета още по-здраво.
— Какво ти каза, Лалит?
— Попита ме… попита ме дали аз съм то. Попита дали съм това… това нещо в ръцете ми или пък въпросът беше дали то е част от мен и аз съм част от него. Не съм сигурен. Не знаех как да отговоря. Какво е то, Тюрин? Какво си намерила?
— Нещо, което не ти принадлежи. Дай ми го. Веднага. И ще си тръгна без разправии.
— А ако повикам часовите?
— Знам, че няма часови. Тук си сам.
Той умува, после казва:
— Не. Няма да ти го дам.
Малагеш вдига пистолета към него.
— Не се шегувам, Лалит. Нямам време за това. Корабите се приближават.
— Познавам те, Тюрин. Убийство на командир… Никога няма да си го простиш.
— Но няма да е първото ми убийство на боен другар — напомня тя тихо.
— Ясно. Въпреки всичко няма да ти го дам. Нима не ти се вярва, че съм готов да умра за това?
— Заедно с всички войници ли?
— Оставам си убеден — казва той безметежно — в неизбежността на нашата победа. Ние сме войници на Сейпур. Никога не сме губили война.
— Ти си полудял. — Пистолетът се тресе в ръката ѝ. — Затова ли заповяда да убият Зигне?
— Харквалдсон ли? Злополука. Това беше нещастна случайност.
— Твърде често ти се случва, като гледам. — Тя диша тежко. — Тя беше моя приятелка.
— Тя беше дрейлинг. Намираше се в район с враждебно население. И двете нарушавахте заповедите на законните сейпурски власти тук. Но аз се опитвам да служа на общото благо.
— Лалит, твоята представа за постигане на общото благо включва смъртта на твърде много невинни — казва Малагеш. — Дай ми меча, иначе ще те застрелям, кълна се.
— Меч? — Той се вглежда в дръжката. — Нима е меч? Когато беше в джоба ми, за миг имах странното усещане, че е човешка ръка… А когато го взех, огледах света и си представих, че виждам огнени морета и хиляди знамена във въздуха… — Вдига поглед към нея. — Не е само меч, нали? Нещо повече е от мечовете, които е направила Рада. Какво е?
— Давам ти последен шанс.
— Ето какво ще ти предложа — изведнъж казва Бисвал разпалено и пъха меча в джоба на мундира си. — Помня, че когато ти се обучаваше под мое командване, почти никой не можеше да те победи във фехтовката. Тренирахте с дървени мечове и лесно познавах кой е имал схватка с тебе. Жертвите се тътреха и бяха покрити с отоци и синини. Спомням си добре.
Отива при стойките и си избира меч — явно е от зле направените, които не действат, защото не го обсебва някой пазител.
„И той, и аз имаме късмет“ — казва си Малагеш.
— Никога не съм излизал в двубой с тебе, разбира се. Не подобаваше да правя това като офицер с толкова по-висок чин от твоя. Но ми се искаше. Да изпитам уменията си срещу най-добрия боец под мое командване… И двамата сме родени за битки, Тюрин, изправени сме пред може би най-великото сражение в живота си. Изглежда съвсем уместно да решим в двубой кой ще притежава това нещо, тази особена шепнеща дрънкулка.
Малагеш се цели безмълвно в него. А той се усмихва и размахва меча.
— Рада май ги е изработвала умело. Дали могат да срежат плът? — Усмивката му леко избледнява. — Но с една здрава ръка дали още си достоен противник? — Прекрачва встрани и избутва дивана с ритник, за да освободи място. И пак се обръща към нея с чудато блеснали очи. — Хайде, опитай силите си. Нека бойното изкуство реши кой от нас е прав.