— Господин капитан, не сме получили заповед — отговаря онзи, който седи до радиостанцията. — Генерал Бисвал каза…
— Генерал Бисвал го няма! — прекъсва го Сакти. — Предайте координатите на артилеристите и им кажете да стрелят най-после!
Те се споглеждат сред купчините уреди с бронзов блясък. Да се подчинят на Сакти означава да извършат непростимо нарушение.
Той се мръщи, вади пистолета си и го насочва към тях.
— После им кажете каквото щете! Кажете им, че аз съм виновен! Кажете им да ме обесят! Кажете им да напишат шибан рапорт за служебното ми несъответствие! Просто дайте заповед за стрелба най-после!
Те включват радиостанция, промърморват неразбираеми за него координати и добавят:
— Огън!
Кратка тишина.
Първото оръдие стреля.
Тътенът е толкова силен, че Сакти очаква костите в тялото му да се разпаднат. Проблясъкът осветява бреговите батареи така, сякаш някой е насочил прожектор към тях, а тримата техници долепят бинокли до очите си. Той прибира оръжието, вади далекогледа от джоба си и се взира през него точно навреме, за да види изригналия от океана воден стълб.
— Не улучи — отбелязва някой от техниците.
Още оръдия бумтят, прицелени в най-предния кораб. Паузите между изстрелите се проточват мъчително. Накрая воортяштанският кораб избухва в тъмен пушек, океанът го носи без посока пламнал и димящ, всеки миг може да се сблъска с друг от корабите.
Техниците викат тържествуващо, Сакти също. Но той вижда цялата картина: подпаленият кораб е нищожна частица от флота, мъничка свещичка в море от блещукащи светлинки.
„Трябва да повторим това хиляда пъти, за да имаме някакъв шанс — мисли си той и стомахът му натежава. — Начукаха ни го, нали? И то ни го начукаха безнадеждно.“
Когато първото оръдие стреля, Малагеш и Зигруд тичат лудешки през двора на крепостта. Грохотът е неимоверно, оглушително мощен и макар наоколо да гъмжи от войници, подготвящи се за сражение, в миг проличава, че никога не са чували бреговите батареи, а и не са очаквали да ги чуят. Те са умърлушени и преуморени от похода в планините, а и напълно неподготвени за това, което може да ги сполети.
„Трябва да сложа край на това. Иначе пазителите ще минат през хлапетата като горещ нож през масло.“
— Едва ли са оставили моята въжена стълба на стената — казва Зигруд. — Така че нямам представа как да се измъкнем. Не се съмнявам, че на всички порти има часови.
— На всички освен една от северната страна — поправя го Малагеш.
— Има порта и от северната страна ли?
— Товарната рампа за тинадескита от рудника — обяснява тя. — Почти мога да ти гарантирам, че на никой не му е хрумнало да прати караул и там.
Оказва се, че е права: при товарната рампа няма часови, но тя още си е затворена от всички страни с високи, наглед непреодолими огради от бодлива тел на дървени стълбове.
— И този път нямам клещи за тел — казва Малагеш. — Ама че гадост!
Зигруд сумти, съблича куртката и я омотава около ръцете си. Отива при един стълб, хваща три редици бодлива тел и дърпа.
Със звук на късащи се струни телта изтръгва болтовете от стълба. Зигруд я стъпква с ботуш, хваща още редици, напъва ги нагоре и отваря тясна пролука. Малагеш се провира, Зигруд се промъква след нея, но ръцете му вече кървят, а телта го е одраскала по раменете и гърба.
Тичат на северозапад покрай стените на Форт Малагеш, които тук са тъмни и безлюдни, защото почти цялото внимание на защитниците на крепостта е насочено на юг и на запад. Оръдията са толкова мощни, че при всеки изстрел от западните стени дори от другата страна на крепостта бледо зарево играе по голите канари.
Малагеш още не успява да види по какво стрелят. Не е доближила брега достатъчно. Но знае. Нали ги е видяла в Града на остриетата.
Изведнъж някой вика от стената:
— Ей, ти!
Тя вдига глава да погледне застиналото в яростна гримаса лице на старши сержант Панди, който се е вторачил в нея. Не знае защо ѝ е толкова ядосан, но няма намерение да се помайва, за да научи.
— Проклетник — мърмори тя. — Да бягаме!
Хукват по скалите, съпроводени от тътена и заревото на оръдията вляво от тях. Западният хоризонт е огрян от неземно сияние и докато тичат към ръба на канарите, тя вече различава върховете на нещата, които са осветили морето.
Стиска лепкавия от кръвта на Бисвал меч на Воортя, но оръжието още е бездейно. Не може да си представи какво ще прави с него и дали изобщо може да направи нещо — нищо чудно да е прекалено късно.
Далеч зад тях се чува трясък. Малагеш се озърта — някой е излязъл с кола от крепостта, пробил си е път през бодливата тел и ги гони по камънаците. И като че ли нехае за здравето си и целостта на колата, защото кара по терен, в който повечето шофьори не биха и помислили да навлязат. Тя чува хрущенето на чакъл под гумите, скрибуцането на ресорите, пращене от удара на бронята в стърчащ камък. Очевидно е, че преследва тях двамата и ще ги настигне скоро.