Но тогава се обажда глас… глас в главата ѝ, който не е нейният.
Шепне ѝ, настойчиво задава въпрос, слаб и тих, но запълващ съзнанието ѝ: „Ти част от мен ли си? Аз част от тебе ли съм?“
Нещо са навира в мислите ѝ, нещо любопитно, но и приветливо. Това е най-странното чувство в живота ѝ — долавя, че някакъв ум или същество се опитва да я достигне… и тя не може да се отърси от увереността, че то говори от десния ѝ джоб.
Бърка и вади меча на Воортя.
Настроението в западната наблюдателна кула клони все повече към мрачна безнадеждност, техниците бълват позиции и координати за бреговите батареи, но корабите са толкова наблизо и нагъсто, че би било трудно да не ги улучат. Капитан Сакти наблюдава, стиснал далекогледа си така, че е обзет от смътното опасение да не го пръсне на парчета, а заливът на Воортяштан проблясва непрекъснато от снаряди, забиващи се в набелязаните цели. Заливът вече изглежда запълнен с огромни молитвени фенери, морето е осеяно с догарящи останки. В обикновена битка това би стигнало да отблъснат противника, но другите воортяштански кораби просто избутват парчетата и напират към брега, неизчерпаеми и неустрашими.
В града е пълна неразбория, жителите му са хукнали на тълпи нагоре по пътищата към скалите, водени от работници на ЮДК. Оределият и изтощен батальон на майор Хукери заема позиции по южните канари в отчаяния си стремеж да е готов за неминуемото нашествие, но човешкият потоп от града обърква всичко.
Сакти рови в главата си за всички варианти, които е запомнил през обучението, всички стратегии, лукави маневри и хитри тактики, които би могъл да приложи на бойното поле, за да обърне битката в своя полза.
Обмисля възможностите си за избор и умърлушен осъзнава, че не разполага с нито една.
В този момент един техник казва:
— Адове, кой стои на западните скали?
Капитан Сакти се извърта и се въси. Взира се в канарите през далекогледа и вижда двама души точно на северозапад, стоят на самия ръб. Не може да различи подробности, но ръката на единия силует е с твърде необичаен блясък, като че ли е направена от метал.
Долната му челюст увисва от изненада.
— Генерал Малагеш?
Малагеш слуша меча.
Той вече ѝ показва различни неща: усещания, идеи, страни от действителността и чувствата, до които никога не е имала достъп, плоскости на битието, скрити от ума на смъртните.
Светът трепка около нея: за миг се озовава отново в Града на остриетата; в друг миг е на студените влажни планини над река Солда; в трети миг стои на дъното на масов гроб и гледа неспирен сипей от кости през ръба, неописуемите жертви на безкрайна война.
И тя осъзнава, че това не е отделна война, а всяка от тях, всички войни, в които се е впускало човечеството. Никога не е имало победители и победени, никога не е имало отделни общности, а само винаги проточващо се, чудовищно осакатяване на самите себе си, сякаш човечеството само си разпорва корема, за да изсипе червата си в скута си.
Мечът ѝ говори: „Ти ли си тези неща? Това ти ли си?“
После ѝ показва картина — самотен силует, застанал на хълм и вторачен в горящата околност.
Тя знае, без помощта на думите, че тази фигура не е нанесла всеки удар във войната, която гледа, и че въпреки това е отговорна за всички удари: това същество е сътворило всяка битка във войната, причинило е всеки писък и всяка пролята капка кръв. А в ръката на фигурата има…
Меч. Не просто меч, а мечът: в това острие е душата на всеки меч и всяко оръжие, съществували някога, всеки куршум, стрела и нож. Когато първият човек вдигнал камък, за да го стовари върху свой ближен, този меч вече е бил там в очакване да се роди — не оръжие, а дух на всички оръжия, злини и жестокости сега и завинаги.
„Принадлежа ли ти?“ — пита мечът.
Оръдията тътнат. Панди вече е бял и студен също като Зигне Харквалдсон, като Санкар и Банса преди толкова години.
Вореск, Моатар, Утуск, Тамбовохар, Саращов, Шовейн, Дзермир и Каузир.
Разплакана, тя докосва меча с мисълта си и казва: „Да. Принадлежиш ми.“
И острието на меча просветва, приема я жадно, обгръща я. А светът започва да се променя.
Зигруд гледа навъсен как Малагеш се взира в черната дръжка на меча, сякаш е изпаднала в унес. Тъкмо да попита: „Какво правиш?“ — и изведнъж се появява нещо… различно.
Той ли полудява, или дръжката вече си има острие? Бледо и светещо като пламъчето на свещ там, където докосва фитила?
Избухване като от снаряд, забил се в брега. Зигруд отлита назад, болката в счупената ръка го пронизва. Блъска го вълна студен въздух. Щом вълната отминава, той се надига да седне, мига и се опитва да види Малагеш, очаква да е мъртва.