— Пристигна тук преди половин година. Изпратиха я да проучи някакво откритие, направено в покрайнините на крепостта.
— Знаете ли какво са открили?
— Не. Когато предложих да ви помагам, ми казаха недвусмислено, че в сегашното положение ще научавам само каквото е необходимо, а това не е нужно да знам. — Зигне изсумтява. — Както и да е… Отначало Чоудри си стоеше в крепостта, но накрая започна да слиза насам и да задава въпроси на моите подчинени. Аз реших да бъда нейна посредница в контактите с фирмата. Стори ми се много… объркана.
— Объркана ли?
— Да. Питах се дали не е малко луда. Леко ѝ хлопаше дъската, ако ми простите този израз. По някое време си беше ударила главата — Зигне сочи лявата си вежда, — имаше бяла лепенка ето тук и се усъмних, че това може да е причината, но не бях сигурна.
— Как е пострадала?
— Генерале, за съжаление тя не сподели с мен. Задаваше много въпроси в областта на геоморфологията — как са се оформили тукашните земни недра. Ние вършим много работа в залива и може би затова очакваше да сме научили нещо. Но ние разчистваме останки отпреди десетилетия, не отпреди милиони години. — Зигне сочи през прозореца към местност западно от крепостта. — Хора са я виждали да броди по скалите с фенер през нощта и да зяпа морето. Казаха ми, че им приличала на някаква картина — девойката, която очаква завръщането на своя любим или нещо подобно. Както вече споменах, смятахме я за побъркана.
— Какво се случи след това?
— Ами един ден чухме, че тя просто… изчезнала. До мен стигнаха слухове, че в крепостта не разбрали веднага, толкова били свикнали с нейното чудато бродене. Търсеха я докъдето можеха да си позволят да стигнат, но не откриха нищо. Повярвайте ми, това е всичко, което знам.
— Дали е възможно някой от вашите служители да знае повече?
— Възможно е. Защо не? Искате да говорите с всеки поотделно ли? Генерале, с толкова много време ли разполагате?
— Предположих, че имате някаква система за оповестяване. Мислех си за съобщение до всеки в ЮДК, който е имал контакти с Чоудри.
— Е… имаме подобна система, но обикновено прибягваме до нея само в извънредни случаи…
— Ако разпратите съобщението, ще ви бъда много благодарна, главен технолог Харквалдсон. — Малагеш подчертано не забелязва досадата на Зигне. — Но в момента ми е особено любопитно… Защо тъкмо вие?
— Какво аз?
— Защо от всички тук именно вие ми помагате? Не сте замесена в нищо, което е свързано с крепостта. Изненадана съм, че ЮДК може да отдели от времето на своя главен технолог за участие в секретна военна операция.
— О, не могат да си го позволят, макар че приключихме един от трудните етапи в разполагането на крановете и малко ни олекна. Смъкнах товар от раменете си.
— Все пак — защо вие?
— Познавам страната, културата ѝ — отговаря Зигне. — В края на краищата израснах в покрайнините на точно този град.
— Така ли?
— Да. — Зигне мачка салфетката с два пръста. — Аз съм дрейлинг, няма спор за това. Но след преврата не можехме да останем в родните земи. Имаше предостатъчно хора, които желаеха и моята смърт, и смъртта на цялото ми семейство. Трябваше да се скрием някъде. Воортяштан беше най-близкото място, затова пък последното, където някому би хрумнало да ни търси.
— С какво се занимавахте, когато дойдохте тук?
— Предимно оцелявахме. И още някои неща. — В усмивката на Зигне се прокрадва горчивина. — Ето защо след трийсетина години, прекарани тук, познавам културата. Познавам хората. Познавам и географията, и историята. И разполагам с възможности, от които в крепостта няма как да се възползвате, без да ви задават какви ли не въпроси.
— Но всъщност нямате желание да ми помагате — отбелязва Малагеш.
— Че кой би искал да помага в секретно разследване?
— Сейпур казва: „Танцувай“, и вие отговаряте: „Колко дълго?“ Така ли е?
— Хъм… Близо сте до истината — язвително подхвърля Зигне. — Вашата страна е стиснала моята за чувствителните части, както биха казали някои. Но има значение и вашата слава.
— Моята слава ли? И каква е тя по-точно?
— Генерал Малагеш, независимо дали ви харесва или не, вие сте знаменитост в известен смисъл. Свързват името ви не само с министър-председателя на Сейпур, но и със смъртта на две Божества. И освен това с невъобразимата разруха и опустошение, причинени на Баликов, от която градът още не се е възстановил напълно… ако изобщо е възможно.
— Аз не можех да предотвратя това!
— Вероятно. Въпреки това имате такава слава, че самото ви присъствие в града ми вдъхва опасения. Както и на мнозина инвеститори. На Воортяштан открай време му е присъщо насилието. Загрижени сме, че колкото и безобидно да е прикритието за идването ви тук, можете да се превърнете в катализатор.