Но тя не е. Той вижда как смъква рязко протезата си и отива до самия ръб със странно тежки, заплашителни крачки — всяко движение е на човек, който ей сега ще си послужи с насилие. Безплътният меч трепка пред ръката ѝ, мътножълтото сияние осветява камъните под краката ѝ.
Тя върви, а Зигруд забелязва още нещо… зад нея. Или може би над нея, все едно тя е рисунка в книга, върху която някой слага лист оризова хартия с надраскана по нея скица, двете изображения си остават отделни, но и се сливат…
Огромна, неимоверно висока фигура с тъмна лъщяща броня.
Малагеш спира на канарата над хилядите кораби, оглежда флота, вдига меча и им говори.
Сега ги усеща, всички до един: нейните чеда, нейните поклонници, които тя е създала, но и които са създали нея. Усеща ги по безбройните кораби: ярки, твърди диаманти на битката. Не са каквито са били някога, личи си: сенки на самите себе си, нищожни остатъци от души. Загубили са себе си, както и градът се е разпаднал в страшното бедствие, повалило този народ на колене. Но все още са нейни. Правят каквото тя им е обещала да направят. И дори сега я търсят.
Тя ги зове:
— Деца на войната!
Оръдията гърмят и тътнат. Корабите горят, хората пищят. Не я чуват в тази радостна шумотевица.
Отново:
— Деца на войната!
Плясък на весла. Бучене на вятър. Вой на снаряди. Още не я чуват.
Тя си поема дъх могъщо, студеният задимен въздух достига всяко кътче в дробовете ѝ, и изревава:
— Деца на войната! Деца на Воортя!
Зовът се разнася над морето, през пламъците, през пушеците, над тъмните вълни, за да стигне накрая, най-после, до воините на всеки кораб.
Те спират да гребат. Обръщат се да погледнат канарите.
И една обща мисъл се просмуква в огромната армия под нея: „Майко?“
Мислите им се устремяват към нея, опознават я, търсят я. Ровят в нейния ум, в нейната душа, и бавно, съвсем бавно започват да вярват, че е онази, която искат да бъде. И докато все повече от тях вярват, тя расте.
Земята се отдалечава. Тя усеща плочите на бронята по себе си, металните ботуши на краката си. Усеща как шията ѝ пука под тежестта на шлема, нахлупен над челото, и гледа света иззад студено стоманено лице.
Нейното лице.
Началникът на охраната в ЮДК Лем гледа изтощен и блед как безкрайната колона жители на града и работници на компанията се катери по планинските пътеки. Заливът долу вече е блеснал от призрачната светлина на бойните кораби и той знае, че ще нахлуят скоро. Но може ли да има безопасно място, щом нападат толкова кораби, препълнени с тези чудовища?
Някой пищи:
— Вижте! Вижте!
Поглеждат на запад покрай Форт Тинадеши и се пулят към великанската тъмна фигура, извисила се под нощното небе. Отдолу я огряват светещите кораби и пламтящите останки в морето, но дори на тези променливи отблясъци се различават безизразното метално лице с тъмни безмилостни очи и гигантският страшен меч в ръката ѝ… единствената здрава ръка.
— Не — шепне Лем. — Не може да бъде! Просто не може! Тя е мъртва! Всички знаят, че е мъртва!
Нов звук се надига в грохота на оръдия, бученето на пламъците и писъците на цивилните: възгласи от залива, безбройните воини по корабите викат напевно една и съща дума или по-скоро едно име — първобитен хор като ударите на боен тъпан:
— Воортя! Воортя! Воортя! Воортя!
Войниците в западната кула гледат ужасени колосалната фигура, която расте пред очите им, докато почти запречва изгледа им на запад към морето. Тя като че ли изниква от нищото, избуява от самите скали. Гърбът ѝ е покрит с широки плочи на броня, по всяка от които са изваяни страшни сцени на гнусно насилие. На фона на озарения от огньове залив гледката е още по-адска — оживял сейпурски кошмар.
Богинята на войната, Божеството на смъртта, възродена на тези сурови канари в най-мрачните за Сейпур мигове.
— В името на морето! — прошепва Сакти. — В името на морето… Това просто е невъзможно!
Един от техниците се обръща към него.
— Трябва ли да я… ъ-ъ, обстрелваме, господин капитан?
— Не можем да стреляме по нея! — възразява друг. — Прекалено наблизо е! И нямаме такъв ъгъл на обстрел!
Всички са впили погледи в Сакти. Той въздиша.
— Олеле…
Малагеш стои срещу флота от бойни кораби и воините, викащи нейното име… тоест името, което е нейно според меча.
Трудно ѝ е да различи едното от другото… Мечът ѝ говори какво ли не, шепне ѝ, внушава ѝ да се радва, да се изпълни с ярката, нажежена, щастлива ярост на този миг, защото се е събрала със своята армия, с онези, които са изградили нейната империя.