Но тя може да мисли само за трупа в краката си и за всички други, останали по пътя ѝ.
Вдишва и вие към морето:
— Деца на войната! Деца на Воортя!
Воините крещят и реват тържествуващо.
Тя вика гръмовно:
— Погледнете ме! Погледнете ме и ме познайте!
Заливът стихва, те очакват думите ѝ.
И тя вика:
— Аз съм Императрицата на гробовете! Аз съм едноръката Стоманена дева! Аз съм Кралицата на мъката, аз съм Онази, що сцепи земята на две!
Думите все се разкривяват около нея. Тя се усеща огромна, титанична под небето… а знае и че усеща сълзи по бузите си, горещи, мокри, истински.
— Аз съм война! — вие тя към тях. — Аз съм чума и мор! Зад мен остава океан от кръв! Аз съм смърт, аз съм гибел! Чуйте ме, вижте ме, познайте ме, защото аз съм смърт и нищо друго!
Хората от Воортяштан гледат в ужас, а гърмящите слова отекват над водата към тях. Фигурата върху канарите протяга ръце към небето, сякаш умолява мълниите да я поразят.
Гласът тътне:
— Убивах безброй войници! Оставях ги да гният в полята и техните майки така и не научиха къде са останките им! Поразявах ги дори когато ме молеха за пощада! Разбивах портите на величави градове и слушах риданията на жителите им! Извърших тези зверства. Извърших ги! Чувате ли ме?
Тълпата воортяштани мълчи, но незнайно защо хората се разплакват, заслушани в тези викове към морето и небето. И за Лем думите са особени — не звучат като обявяване на война, а като признание, наситено с терзания и скръб.
Гласът вие:
— Убивах жени! Убивах деца! Чувате ли ме? Извърших всичко това! Изпепелявах домовете им, убивах ги в постелите им! Тръгвах си, а те ридаеха за любимите си! Изоставях деца да замръзнат в тъмните зимни нощи! Извърших тези злодеяния и безброй други!
Фигурата изпъва ръката с меча нагоре и крещи:
— Аз съм война, аз съм смърт! Аз съм нескончаема горест! Погледнете ме! Погледнете ме, умолявам ви, погледнете ме!
Малагеш вдига меча. Струва ѝ се, че той я тегли, сякаш тя е само негов носител, само негов инструмент. Знае, че той иска от нея да се обърне и да удари с острието по крепостта, да удари с такава мощ, че да разцепи и скалите под основите ѝ, и щом приключи тук, да поведе воините през Воортяштан, срещу течението на Солда, из целия Континент, а оттам — по света.
Както се е зарекла. Както им е обещала. Както се е заклела, както им дължи.
Но някаква част от нея не отстъпва и си мисли: „Толкова съм уморена от това.“
И когато тази мисъл се мята в ума ѝ, тя внезапно осъзнава, че не държи меча: по-скоро той я държи в затвор като огромна тъмна пещера, а тя е само мъничка твар, залутана в капана на мрака.
Чувства разрухата, трупаща се в меча.
„Не“ — казва му тя.
Той иска да се стовари. Иска да отсича плът от кост. Иска да сцепи земята на две.
„Не“ — казва му тя.
Чувства как всички мисли и желания на всички нейни воини го притеглят, подтикват го към действие, заставят я да бъде силата, каквато очакват да бъде.
Ръката ѝ трепери, но тя се опълчва. „Не! Няма да ви позволя!“
Мислите им се надигат към нея в гълчаща вълна: „Трябва! Длъжна си, длъжна си! Направихме каквото поиска. Станахме твоите бойци, каквито ти пожела да бъдем! Сега ни дай дължимото! Дай ни каквото обеща!“
Лакътят ѝ се напряга да удържи меча. Толкова е тежък, сякаш държи самата луна, противопоставила волята си срещу волята на безброй мъртъвци.
И се подсеща: „Бойци, каквито аз пожелах да бъдат…“
Спомня си казаното от Валайча Тинадеши в Града на остриетата: „… тъкмо ти би трябвало да знаеш, че войната е изкуство, изискващо приличие и формалности. Това изкуство се придържа упорито към правила и традиции… което може да бъде използвано срещу него.“
„Да“ — казва си тя.
Завърта китката си, обръща меча надолу и отклонява цялата му мощ, като го забива в канарата под краката си. Камъкът поддава, сякаш е памук.
Опората под нея се тресе, като че ще се срути. Но устоява.
Воините на корабите я гледат втренчено и озадачено. Защо не постъпва както им е обещала? Защо не им позволява последната война?
Малагеш поглежда залива, стиска зъби и изтръгва меча от канарата.
И мечът някак отгатва какво ще направи тя и ѝ вика: „Не, не! Не можеш, не бива!“
Тя му налага волята си, влага цялата сила на убежденията си, за да го промени, да го разгърне, да пресътвори и да пренапише него и всичко, на което е символ — невидима, изцеждаща битка, която едва не я убива.