Но на скалите няма нищо чак толкова странно, чак толкова смахнато. Капитан Сакти е ветеран от много сражения и гледката не му е непозната: млад войник е проснат на земята блед и неподвижен с рана между ребрата, до него се е превила жена и хълца истерично, сякаш тя е смъртно ранена, а не войникът:
— Стига толкова, стига. Моля ви, моля ви, стига.
Непокорна обич
Хората често ме питат какво виждам, когато гледам света. Моят отговор е прост и искрен.
Възможности. Виждам възможности.
Малагеш зяпа тавана на килията.
Всичко я боли. Главата, лявата ръка, дясната ръка, коленете, глезените, макар че единият я тормози повече от другия. Боли я дори липсващата лява ръка — чудата призрачна болка, но може да е защото още не си е върнала протезата. Но незнайно защо никоя от тези болежки не е истинско мъчение. Всичко е далечно, приглушено, сякаш се случва на друг човек в другия край на света.
Не се усеща веднага, че чува стъпки. Това е необичайно: откакто майор Хукери е заповядал да я натикат тук, са я оставили на мира, само ѝ носят храна и изнасят пълното гърне. Общо взето, отнасят се с нея като с бомба, която ще се взриви всеки момент, и тя не може да им се сърди за това. На кого би му стигнала смелостта да се навърта около нея сега?
Гледа посетителя, спрял пред решетестата врата, и въпреки сумрака различава преливащата се същинска стена от медали и орденски лентички по гърдите му — той е важна особа. Всъщност познава само един човек, който някога е бил удостояван с толкова награди.
Надига глава.
— Нур?
Генерал Адхи Нур се навежда напред и светла ивица се плъзга по лицето му. Той е, макар че изглежда остарял с цяло хилядолетие, откакто са се виждали за последен път.
Усмихва се.
— Здравей, Тюрин. Имаш ли нещо против да вляза?
— А имам ли избор, господин генерал?
— Имаш, стига да искаш.
Тя кима, изправя се и застава мирно. Той отключва вратата и влиза.
— Няма нужда да правиш това. Като те гледам, не ти е било леко напоследък. Няма да те мъча и аз. — Сяда на отсрещния нар. — Защо не седнеш?
Тя прави каквото ѝ каза. Умува и пита:
— Господин генерал, какво правите тук?
Той се усмихва отново, но някак горчиво.
— Когато Бисвал изпратил съобщение на министерството за нападението на Жургут срещу града, настанало голямо оживление. Аз бях в Таалваштан по това време. Министър-председателката предложи да се кача на кораб и да дойда тук колкото може по-бързо. И по пътя насам тя ме… осведоми за вашата операция тук. Стори ми се много оплетена и опасна. — Погледът му я пронизва. — И по всичко, което вече чух, мога да се досетя, че или ти си причинила големи неприятности, или направо си попаднала в голяма бъркотия.
Малагеш мълчи. Той я оглежда. Това изражение ѝ е познато — самата тя е гледала много пъти свои подчинени по същия начин.
Нур сваля фуражката си и я слага в скута си.
— Тюрин, защо не ми разкажеш какво се случи?
Тя се колебае. Изглежда толкова по-лесно да зазида завинаги всичко в себе си, да го прибере някъде на тъмно, далеч от всекидневния си живот. Но преди да осъзнае какво прави, вече говори.
Казва му всичко. Описва го по единствения достъпен ѝ начин: в сухия, безстрастен, официален стил на докладващ офицер. Той я слуша безмълвно и почти не помръдва.
Малагеш млъква. Той също не казва нищо веднага. Накрая въздъхва:
— Ама че история…
Тя преглъща тежко.
— Това е истината, господин генерал.
— Знам. Вярвам ти.
— Т-така ли?
— Да. Тюрин, не помня някога да съм чувал лъжа от тебе. Не помня дори да си преиначавала леко истината… дори когато много ми се е искало да го направиш. Може би си забравила, че се срещнахме броени дни след Битката за Баликов. Не по-зле от тебе знам какво представлява тази страна.
— Не съм се съмнявала във вас, господин генерал. Само че… генерал Бисвал…
Той свива устни и кима.
— Да. Бисвал. Разговарях с майор Хукери и с още един офицер, който по мое мнение се е проявил великолепно — капитан Сакти. Техните оценки за действията на Бисвал не навлизат чак в областта на фантастичното като твоята, но… няма големи разлики. Оказва се, че Бисвал е представял пред едни офицери една версия, пред други — друга за случващото се тук, за да получи на всяка цена подкрепата на хората си за своя налудничав стремеж да започне нова война. Това е достатъчна причина да се усъмня в него. А личното ми мнение е, че неговата служба като командващ тук, макар и кратка, се превърна в същинска катастрофа.