— Господин генерал, това не оневинява военнослужещ, който е убил висшестоящ офицер.
— Така е. Но тъй като намерихме в квартирата на Бисвал парчета от онези мечове, които ти ми описа, съм склонен да допусна, че си имала сериозни основания за постъпката си.
— Парчета ли?
— Да. И мечовете, и онези старателно събирани от ЮДК статуи почти са се разпаднали. Ако ти си права — ако тези чудеса са се съхранявали само защото ги е поддържала волята на мъртъвците, за да бъдат помнени, явно тази сила вече я няма. Тинадескитът вече не проявява никакви необикновени свойства. Сега е само прах. — Генерал Нур върти фуражката в ръцете си и опипва козирката. — Ако мечовете… проклятие, наистина ми е неприятно да обсъждам тези странни явления… ако мечовете са привлекли онзи флот към брега и ако Бисвал е искал да чака бездейно, за да позволи това, каквито ще да са били подбудите му, това е неоспоримо доказателство срещу него. А твоят успех в справянето със ситуацията… както и да си го постигнала… е забележителен. — Той я поглежда за миг. — Сигурно ще съжалявам за това… противно ми е да питам за каквито и да било чудеса… но как го направи? Просто хвърли меча към тях ли?
Тя върти глава.
— Мечът беше… нещо като символ, господин генерал, въплътена идея… или може би множество въплътени идеи. Той беше символ на споразумението между тях — те стават войници на Воортя, тя им дава вечен живот и последната война. Просто трябваше споразумението да бъде… пренаписано.
— Но как?
Очите ѝ проблясват непреклонно.
— Според мен те не заслужаваха да се наричат войници, господин генерал.
— И в такъв случай… ти вече не си била задължена да им позволиш тяхната война — добавя Нур. — Аха. Сега изглежда лесно да го разбера, но… Не, всъщност изобщо не е лесно. Едва ли съм проумял нещо. — Той въздиша. — Възхищавам се на министър-председателката, но не ми е особено приятно да разнищвам всички тези чудодейни щуротии, в които се забърква. Радвам се обаче, че те е изпратила тук. Не мога да не призная, че е прозорлива.
— Не бях само аз, господин генерал. Помощта на главен технолог Харквалдсон беше неоценима и… и…
— Да. — Нур гледа навъсено. — Даувкиндът. — Мълчи дълго. — Наистина ли е убил онези войници?
Малагеш кима.
— Ако е твой приятел… — подхваща отново Нур. — Ако ти е помагал… ами защо просто не излъга? Защо потвърди пред мен?
— Лъжите за смъртта на войници — натъртва Малагеш — са позорна проява на страхливост. Те опетняват честта им. Колкото и да ми е тежко да призная какво се случи, длъжна съм да кажа истината. Той… Той го направи от безумна ярост. Току-що бяха убили дъщеря му…
Гласът ѝ притихва.
— Знаеш, че това няма значение — казва Нур. — Въпреки че той е даувкиндът. Не можем да си затворим очите. Когато го издирим, ще му потърсим отговорност за извършеното, какъвто ще да е.
— Когато го издирим ли, господин генерал?
— О, да, не се сетих, че няма как да знаеш. След опита за нашествие онази нощ никой не може да намери даувкинда. Той е опитен бивш агент на министерството. Такива хора не се издирват лесно. — Нур се прокашля. — Но е оставил писмо.
— Писмо ли?!
— Да. Признава, че целият план за статуите на онази площадка… за укриване на Божествени артефакти на пристанището е негово дело. Твърди, че неговата дъщеря не е имала нищо общо с това. Заявява, че го е направил от патриотизъм, бил готов на всичко, за да помогне на страната си, и поема цялата отговорност за действията си… което не е точно така, щом е избягал. — Нур се взира в Малагеш. — Вярно ли е? Негова ли е идеята?
Тя разтрива лявата си ръка, която още боли.
— Може би. Не знам.
Нур я гледа изпитателно.
— Знам обаче — продължава Малагеш, — че статуите почти не влияеха на положението във Воортяштан. Тяхното намиране беше просто съвпадение — всичко се случи заради направеното от Рада Смолиск и Лалит Бисвал. Това е истината.
— И защо не се опита нито веднъж да се свържеш с мен? Защо не потърси помощта на военния съвет?
— Самият факт, че министър-председателката провежда неофициална операция за проучване на Божественото… — Тя свива рамене. — Каква реакция би предизвикал? Дори ако сме разкрили истинска заплаха?
Нур кима и въздиша.
— Вероятно си права. Някои вече подозират, че всичко това е измама, съчинена от министър-председателката. За тях май е много по-удобно да отричат действителността, отколкото да приемат истината.
— Какво ще стане с мен, господин генерал? Ще ме съдят ли?
— Да те съдят ли? — учудва се той. — Не, поне засега. Ще те разпитат, може би ще има и разследване… но аз очаквам, Малагеш, че ще оценят почти всички твои постъпки като заслужаващи похвала. Има хиляди очевидци на стореното от тебе, ако ще и почти да не проумяват какво са видели. Десетки войници тук могат да дадат показания за трудно обяснимите действия на генерал Бисвал преди нашествието.