Малагеш се разтреперва.
— Но… но Панди и…
Погледът му се смекчава.
— Да, горкият старши сержант. Ти ми обясни, че е било злощастна случайност. А и намерихме парче от сабята му в твоята протеза. За мен това е достатъчно доказателство.
— Но… но някой трябва да ми потърси сметка, господин генерал.
— За какво?
Тя почти казва: „За всичко“, защото само веднъж досега през живота си се е чувствала отговорна за толкова злини в света, за толкова ранени и толкова мъртви.
Генерал Нур много дълго не откъсва поглед от нея.
— Трябва да те върнем у дома, Малагеш. Твърде много време си прекарала тук, на фронтовата линия. И телесно, и духовно. — Изправя се и бута решетката. — Ще оставя отворено, генерал Малагеш. Излез, когато си готова. Когато сметнеш, че го заслужаваш. А ти го заслужаваш, Тюрин.
Тя го чака да се отдалечи, за да не я чуе, и тогава се разплаква отново. Минава повече от час, докато събере сили да излезе.
На следващия ден Малагеш се разхожда по скалите, вдишва въздуха на утрото и се наслаждава на слънчевите лъчи. От юг се е пренесла топла въздушна маса и е изтласкала облаците. Нур ѝ е предоставил нова униформа, дал ѝ е време да се погрижи за себе си и да получи медицинска помощ, затова сега Воортяштан ѝ изглежда съвсем различен.
Тя броди сред малките и големи гори над скалистия бряг, отива на север от крепостта и града. Отнема ѝ само няколко минути да се отърве от двамата, които я следят — сейпурски офицери в цивилни дрехи, не се справят много добре със задачата си. И тогава завива към брега.
Намира го почти веднага: скритото кътче, където тясната плашеща стълба се спуска към вълните. Спомня си как е седяла на ръба и е гледала Панди да загребва към открито море, спомня си момичето в другата лодка.
Слиза по стъпалата. Доскоро преживяването би я ужасило, но тя вече не се плаши. След като се е превъплътила за малко в самата смърт, мисълта за смъртта не я стряска кой знае колко.
Спира малко преди последните стъпала и вика:
— Зигруд? Сега ще сляза. Само без… без шибани опити да ме убиеш или нещо подобно!
Мълчание. После се чува тих глас:
— Добре.
Тя стъпва долу и го намира в плитка вдлъбнатина в скалите. Изглежда окаяно — прегладнял и мръсен, сам е наместил костите на счупената си ръка, но не особено добре.
— Проклети да са боговете — изтърсва тя. — Как оцеля през тези два дена?
— Трудно — признава той. Окото му, хлътнало от преумора, я гледа кисело. — Ти как се сети къде да ме намериш?
Малагеш сяда до него на чакъла.
— Помислих, че ще искаш да си на място, което да ти напомня за нея.
Той навежда глава и не казва нищо.
— Е, всичко наред ли е? — пита след малко.
— Не. Казах им истината. Какво се случи. И какво направи ти на онези войници.
— А пристанището?
— Питаш за лъжата, че ти си измислил всичко ли? Ами… Не я оспорих. — Поглежда го тъжно. — Не искаше да опетняваш паметта за нея ли?
— Аз… исках да съхраня поне някаква частица от нея. Онова, на което тя посвети живота си. Но ти ме намери… Ще ме издадеш ли? Ще ги оставиш ли да ме арестуват, да срутят всичко, което дъщеря ми изгради?
— Не. Не бих го направила. Вече си уреждам срещи с всички вождове на племена, за да си поговорим тъкмо за това, преди да замина.
— За какво ще говорите?
— Ще им кажа, че ако прецакат всичко, което Зигне направи за тях, и не създадат нормална страна от тази дупка… Е, тогава ще се върна и ще ги избия всички до един.
Зигруд я поглежда.
— А… очакваш ли да ти повярват?
Малагеш присвива очи.
— Зигруд, аз бях тяхната богиня онази нощ. Съвсем малка част от нея за съвсем кратко. И въпреки това бях Воортя. Ще повярват тия шибаняци. — Тя сумти. — Но първо ще говоря с Лем от ЮДК.
— С него пък за какво?
— Да закотви яхтата на Зигне до това място на брега. — Малагеш му дава карта. — Ще е там утре сутринта.
Зигруд гледа картата, после бавно протяга ръка.
— Ти… Ти ме оставяш да избягам?
— Не. Давам ти преднина.
— Но… аз убих онези войници.
— Да, уби ги. Голямо зло е, адски ми е омразно. — Тя гледа вълните, които влачат камъчета пред краката ѝ, все се опитват и все не успяват да ги отмъкнат. — Но и аз направих нещо подобно някога. Някои хора ми дадоха втори шанс. Трябва да съм гнусно лайно, за да откажа това право на друг.