— Познавам те — казва тя и пристъпва към него. Споменът проблясва изведнъж. — Да му се не види… Старши сержант Панди, нали? От Баликов. Ти ли си наистина?
Усмивката му направо засиява доволно и гордо.
— Аз съм, госпожо. Радвам се да ви видя отново.
Тя го помни малко по-отчетливо в сравнение с други, които е командвала в Баликов: капитана на военния гребен отбор, който през лятото тренираше упорито по водите на Солда и дразнеше силно с това жителите на града. Помни и че е страховит майстор на фехтовката — в учебните двубои е проявявал такава пъргавина и изящество, че дори Малагеш, която си я бива с острие в ръката, му се е възхищавала.
— Ама ти много си пораснал, както виждам — отбелязва тя. — Адове, какво правиш там горе?
— Предимно карам колата, госпожо — отвръща Панди. — Оказа се, че малцина сред войниците тук се справят добре с автомобилите, и това благородно задължение са падна на мен.
По вкоренен навик тя оглежда Панди от главата до петите, търси белези по ръцете и краката му, признаци на недохранване по бузите и на скорбут по венците и зъбите. „Вече не е твой войник — казва си. — Сега е на Бисвал.“
— Е, дано си се усъвършенствал — казва на глас. — Трябва да се кача горе, и то бързо, но предпочитам да пристигна невредима.
Панди ѝ отваря вратата.
— Генерале, този път е струна на ваша — ваша е сейпурски инструмент, — а колата е моят лък. Ще ви изсвиря чуден концерт.
— Панди, ако в шофирането те бива наполовина колкото в приказките — отвръща Малагеш, — очаквам да не пострадам.
След десет минути гледките на Воортяштан подскачат наоколо, колата се люшка напред-назад и наляво-надясно като кораб в буря. Малагеш зърва палатки и юрти, ровове и улички, скалъпени надве-натри постройки, които едва издържат напора на вятъра. Сред това ширнало се безредие стърчат високи чудати камънаци — техните безформени редици сякаш залитат по брега на Солда. Нещо в тях я смущава, но е трудно да го разпознае.
— Изглежда като проклет бежански лагер — казва тя.
— Щеше да има прилика, генерале — съгласява се Панди и сочи една от купчините, — само да не беше това.
— Какво искаш да кажеш?
Взира се отблизо, когато минават до камъка. Много по-висок е, отколкото ѝ се е сторило, може би трийсетина стъпки. Забелязва подобие на човешки черти в топчестия горен край: плитки ямички на очи, заоблена издутина като нос. Оглежда и другите в редицата, търси подобни сенки горе и ги открива.
— Статуи… Те са статуи, нали?
— Били са някога — уточнява Панди. — Според слуховете са били стражи край Солда, посрещали са плаващите надолу по реката към портата на стария град. — Сочи с брадичка двата върха. — Промяната в климата не е била много милостива към тях.
Тя си представя какви може да са били: високи човешки фигури, осеяли бреговете, вероятно величави и внушителни, а сега са очукани и обезобразени в нещо почти безформено, вторачени завинаги в изчезнал град.
— Какво ли е да живееш в сенките на тези неща?
Изкачват се до платото. Форт Тинадеши се чумери на хоризонта като буреносен облак, огромен и мрачен, влажно лъщящ и така настръхнал от оръдия, че наподобява гигантски таралеж.
— Генерале, аз си мисля, че штаните са свикнали да живеят с надвиснали над тях опасности — казва Панди.
— Какви „штани“?
— Ъ-ъ… Така наричаме местните хора, госпожо.
Малагеш се мръщи. Думата оставя неприятен вкус в устата ѝ, но може да е заради издигащата се страховито крепост, която доближават.
Когато стигат пред оградите на външния периметър, Малагеш забелязва чудновато съоръжение само на две мили северозападно от стените на твърдината. Изглежда невзрачно и безобидно — малка постройка от сивкав бетон, около която обаче има двойно повече огради и стражеви кули от останалата околност на крепостта.
— Какво е това адско нещо? — пита тя и сочи. — Колко камиони с тел са закарали там…
— Генерале, доколкото знам, намислили са да разширят укрепленията — отговаря Панди. — Поне така съм чувал. Не са напреднали много, както изглежда.
Тя кима сговорчиво, макар да е наясно, че това е лъжа, но не знае дали Панди е посветен в измислицата. Подозира, че малката бетонна пъпка в далечината е вход към находището на незнайната руда, която са открили тук.
— Панди, какво те накара да дойдеш тук? — пита тя. — След Баликов можеше да отидеш където поискаш.
— Ами, когато генерал Бисвал пое командването тук, не можах да устоя. Някога е бил ваш командир, нали? За мен беше същинска житейска школа да служа под ваше командване. Май исках да продължа напред, това е.
— Защо?
— Ами… — Панди се мъчи да намери точните думи. — Май днес са останали на служба съвсем малко от истинските някогашни герои. Когато се пенсионират, с тях ще бъде забравена твърде голяма част от историята.