Саймън отключи входната врата на дома си (една от дългата редица идентични тухлени къщи на улица в Бруклин) и леко я бутна, като се ослушваше внимателно.
Беше казал на майка си, че отива да репетира с Ерик и другите от групата за концерта в събота. Едно време тя просто щеше да му повярва и толкова. Илейн Люис беше спокоен родител и не налагаше вечерен час нито на Саймън, нито на сестра му; не настояваше и да се прибират рано в делничните дни. Саймън беше свикнал да стои до колкото късно си иска с Клеъри, после си отключваше и се свличаше на леглото в два през нощта, и това му поведение не предизвикваше кой знае какви коментари от страна на майка му.
Сега обаче всичко се беше променило. Беше стоял в Идрис (родният дом на ловците на сенки) почти две седмици. Беше изчезнал, без да има възможност да се извини или да даде обяснение. Магьосникът Магнус Бейн беше дошъл и направил заклинание за забрава на майката на Саймън, като изтри спомените й, че изобщо го е нямало. Или поне тя не трябваше да помни съзнателно. Поведението й обаче се беше променило. Беше станала мнителна, навърташе се около него, наблюдаваше го, настояваше да се прибира в определено време. Последния път, когато се прибра след среща с Мая, беше намерил Илейн в коридора, седнала на един стол срещу вратата, с кръстосани ръце и ядосано изражение на лицето.
Онази нощ беше дочул дишането й, преди да я види. Сега долавяше само тихия звук на телевизора от дневната. Сигурно го чакаше и гледаше филмов маратон на някой от медицинските сериали, които толкова обичаше. Саймън затвори врата зад себе си, облегна се на нея и се опита да събере сили да излъже.
Достатъчно трудно беше, че не можеше да яде пред семейството си. За щастие майка му отиваше рано на работа и се връщаше късно, а Ребека учеше в колеж в Ню Джърси и се прибираше само от време на време, за да изпере дрехите си, и не се застояваше достатъчно дълго, за да забележи нещо странно. Обикновено майка му тръгваше на работа преди той да е станал и му оставяше приготвените с любов закуска и обяд на плота в кухнята. Той изхвърляше храната в някоя кофа на път за училище. На вечеря беше по-трудно. Когато майка му си беше вкъщи, той ровеше храната в чинията си и се правеше, че не е гладен или взимаше храната в стаята си, уж за да яде, докато учи. Един-два пъти беше хапнал, за да й достави удоволствие и после с часове стоеше в банята, потеше се и повръщаше, докато не изкараше всичко от тялото си.
Мразеше да я лъже. Винаги малко беше съжалявал Клеъри за обтегнатите й отношения с Джослин — най-загриженият родител, който някога беше познавал. Сега обаче нещата се обърнаха. След смъртта на Валънтайн, Джослин беше отпуснала юздите на Клеъри и на практика вече се държеше като нормален родител. Същевременно, когато и да се прибереше вкъщи, Саймън усещаше погледа на майка си да тежи върху него като обвинение. Беше ужасно.
Той изпъна рамене, пусна чантата си до вратата и тръгна към дневната да се изправи срещу съдбата си. По телевизията даваха новини. Майкъл Гарза, местният водещ, разказваше интересна житейска история — едно бебе било намерено изоставено в алея зад болница в центъра на града. Саймън се изненада — майка му мразеше новините. Смяташе, че са депресиращи. Погледна към дивана и изненадата му се стопи. Майка му спеше, очилата й бяха на масата до нея, а на пода имаше полупразна чаша. Саймън можеше да помирише съдържанието й от мястото си — уиски. Почувства угризение. Тя почти никога не пиеше.
Отиде в спалнята на майка си и се върна с плетено одеяло. Тя още спеше, дишането й беше равно и спокойно. Илейн Люис бе дребна жена, с ореол от черна къдрава коса и сребърни кичури, които отказваше да боядиса. През деня работеше за благотворителна природозащитна организация и повечето от дрехите й бяха с картинки на животни. В момента беше облечена с рокля с ярки щампи на делфини и морски вълни, и носеше брошка от истинска препарирана риба. Лакираното око на рибата сякаш обвинително се втренчи в Саймън, когато се наведе да завие раменете на майка си.
Тя помръдна леко и обърна глава встрани от него.
— Саймън — прошепна. — Саймън, къде си?
Поразен, Саймън пусна одеялото и се изправи. Може би трябваше да я събуди, да й каже, че е добре. Но пък тогава щеше да му задава въпроси, на които той не искаше да отговаря; не можеше да понесе нараненото й изражение. Обърна се и отиде в стаята си.
Хвърли се върху завивките и протегна ръка към телефона върху нощното шкафче. По инерция посегна да набере номера на Клеъри, без изобщо да се замисли. Спря да набира и се заслуша в сигнала „свободно“. Не можеше да й каже за Камила, беше обещал да запази предложението на вампира в тайна. Въпреки че не се чувстваше задължен на Камила, ако беше научил нещо през последните няколко месеца, то беше, че не е добра идея да се нарушават обещания, дадени на свръхестествени създания. Все пак искаше да чуе гласа на Клеъри, както винаги когато беше имал тежък ден. Е, можеше поне да й се жалва за любовния си живот — това очевидно я забавляваше. Претърколи се, издърпа една възглавница над главата си и набра номера на Клеъри.