Ала незачитането на официалната държавна политика, личащо в обзавеждането на кабинета, бледнее несравнимо пред онова, което виси на стената зад бюрото.
Шара го зяпа вбесена и едновременно с това очарована по един почти перверзен начин. „Как е възможно да е толкова тъп?“
Труни влита в кабинета си с лице толкова скръбно, че все едно той е умрял, а не Ефрем.
— Културен посланик Тивани — казва той. Издава напред лявата си пета, повдига нагоре дясното си рамо и се сгъва в поклон по всички правила на етикета, че и отгоре. — За нас е чест, че сте тук, пък макар и при такива тъжни обстоятелства.
Първата мисъл на Шара е какво ли подготвително училище е завършил Труни в Сейпур. Прочела е досието му, преди да дойде тук, разбира се, и то само е потвърдило впечатлението ѝ, че плявата на влиятелните семейства твърде често бива изхвърляна в сейпурските посолства по света. „Смята, че и аз съм от такова семейство — напомня си тя, — и точно затова ми изнася представление.“
— За мен е чест да бъда тук.
— Колкото до нас, ние… — Труни вдига глава и чак сега забелязва Зигруд, който се е проснал на един стол в ъгъла и си пълни лениво лулата. — Ъхм. К-кой е този?
— Зигруд — казва Шара. — Моят секретар.
— Налага ли се да присъства?
— Зигруд ми помага във всичко, било то поверително или не.
Труни се взира в него.
— Той да не е глух или ням?
— Нито едното, нито другото — отговаря Шара.
— Е — казва Труни, попива с носна кърпичка челото си и идва на себе си. — Е, фактът, че министър Комейд изпраща толкова бързо хора да се погрижат за останките на добрия професор, показва колко високо са го ценили приживе. Цяла нощ ли пътувахте?
Шара кимва.
— Какъв ужас. Чай! — виква внезапно и без никаква видима причина. — Чай!!! — Грабва едно звънче от бюрото си и започва да го тръска неистово, а когато не получава желания отклик, го удря с все сила в плота на бюрото. Момиче на не повече от петнайсетина години влиза в кабинета с гигантски поднос за чай. — Защо се забави толкова? — сопва му се той. — Имам гост. — Момичето свежда очи, а Труни се обръща отново към Шара, все едно са сами в стаята: — Разбрах, че новината ви е заварила в Аханаштан? Ужасен град, поне според мен. Чайките там са обучени крадци, а хората следват примера им. — Махва с пръсти на момичето да излезе и то се оттегля с нисък поклон.
— Трябва да ги цивилизоваме. Хората, не чайките. — Засмива се. — Ще пийнете ли чай? Много е хубав, от най-добрия ни сирланг…
Шара клати глава. Истината е, че като пристрастен към кофеина човек, отчаяно се нуждае от чаша чай, но проклета да е, ако вземе и едно нещо от ГД Труни.
— Както искате. Но Баликов, както несъмнено сте чували, е съвсем различен. Тук има структури, които не са претърпели никаква промяна и не се поддават на нашето влияние. И нямам предвид само стените. Ето, преди три месеца градският губернатор трябваше лично да се намеси, за да не обесят някаква жена, задето се хванала с друг мъж — ще прощавате, че говоря за такива работи пред млада жена като вас, но… — задето се хванала с друг мъж, след като съпругът ѝ починал. При това въпросният съпруг, оказа се, бил покойник от години! Градските старейшини изобщо не ме слушат, разбира се, но Малагеш… — Не довършва. — Странно, нали, че градът, пострадал най-тежко от миналото, сега най-силно се съпротивлява срещу реформите.
Шара се усмихва и кимва.
— Напълно съм съгласна. — Полага сериозни усилия да не поглежда към картината, която виси на стената зад него. — Значи останките на доктор Пангуи са при вас?
— Какво? О, да — казва той, малко неясно, защото устата му е пълна с полусдъвкана бисквита. — Моля да ме извините… Да, да, тялото е при нас. Ужасно нещо. Трагедия.
— Бих искала да огледам тялото, преди да бъде транспортирано.
— Искате да видите останките? Те не са… Съжалявам, но човекът не е за гледане.
— Знам как е загинал.
— Знаете? Смъртта му е била ужасна. Ужасна. По-добре си спести гледката, моето момиче.
„Моето момиче“ — мисли си Шара.
— Уведомиха ме как е станало. И въпреки това държа да направя оглед на тялото.