— Ка… Хм.
— Точно така — казва Шара. — Вече не сте най-старшият представител на министерството в това посолство. — Пресяга се, взима звънчето и го разклаща. Момичето с чая влиза и ококорва очи, когато към него се обръща Шара, а не главният дипломат: — Моля те, доведи някой от поддръжката да свали тази картина.
Труни буквално се запенва.
— Какво! Как така да…
— Така — казва Шара. — За да изглежда този кабинет като работно място на отговорен сейпурски представител. Няма да е лесно, но като за начало ще сваля тази картина, която представя в романтична светлина повратната точка, отвъд която историята на Континента се превръща в кръвопролитие.
— Да бе! Това е велико събитие за нашия народ, госпожице…
— Да, за нашия народ. Не за техния. Ако трябва да гадая, господин Труни, бих казала, че причината старейшините на Баликов да не ви слушат и да не ви уважават, и причината кариерата ви да е в застой вече пет години, е, че сте окачили в кабинета си картина, която несъмнено обижда и вбесява същите онези хора, с които сте изпратен да работите! Зигруд! — Гигантът става. — Тъй като хората от поддръжката явно реагират твърде бавно, когато нареждането не е издадено лично от ГД Труни, моля те, свали картината и я строши на коляно. Колкото до вас, господин Труни, моля, седнете. Трябва да обсъдим условията по оттеглянето ви.
Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.
Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.
— Е? — казва тя. — Прекалих ли?
Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“
— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.
Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:
— Коя е Шара Тивани?
— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.
— Защото първите ви имена са еднакви?
— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?
Зигруд се подсмихва.
— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.
— Така е, но аз и не искам да го вярват. Искам ги на нокти. Искам да се чудят дали наистина съм онова, за което се представям. — Отива до прозореца и плъзва поглед по омазаното с пушек нощно небе. — Когато бръкнеш с пръчка в гнездо на стършели, стършелите излизат и те погват, вярно, но поне можеш добре да ги огледаш.
— Ако наистина си искала просто да ги разръчкаш — казва той, — достатъчно би било да използваш истинското си име.
— Искам да ги разръчкам, да, но не искам да умра.
Зигруд се усмихва хищно и отново свежда поглед към парчето платно в ръцете си.
— Какво толкова гледаш? — пита тя.
Той обръща парчето към нея. Вижда се лицето на каджа, в профил, строгите му патрициански черти озарени от блясъка на оръжието.
Зигруд обръща парчето от картината към себе си и го повдига, така че малкото нарисувано лице на каджа да е на еднаква височина с лицето на Шара.
— Семейната прилика определено се забелязва — казва той.
— О, я млъкни — сопва се Шара. — И махни това, ако обичаш!
Зигруд се усмихва, навива платното на руло и го хвърля в кошчето до вратата.
— Добре — казва Шара. Изпива още една чаша чай и усеща как тялото ѝ реагира с въодушевление. — Е, да се хващаме на работа. Доведи ми Питри. — И добавя, по-меко: — Трябва да огледаме тялото.
В малкото помещение е горещо, няма вентилация, нито мебелировка. Разложението още не е започнало и поне миризмата им е спестена. Шара се взира в дребното тяло върху кушетката, единият крак — така малък и тънък — виси отстрани. „Все едно е легнал да подремне.“
Не вижда своя герой. Това не е прекрасният мъничък човек, когото познава. Вижда само подута разкървавена плът, която смътно напомня за човешко лице. Главата е прикачена към нещо много по-познато — тънкия като на птичка врат. Тя оглежда ленения костюм, изящните ръце с дълги пръсти, както и нелепите му шарени чорапи, разбира се… Но това не е Ефрем Пангуи. Не може да е той.