Питри мести поглед между нея и гиганта, който тъкмо се намъква в кабинката на носача въпреки неговите протести.
— По-посланик Тивани?
Тя кимва и слиза на перона.
Жена? Тивани е жена? Защо не са ги?…
О, проклети да са онези тъпаци от комотдела! Проклети да са клюките и лъжите им!
— Предполагам, че главен дипломат Труни — казва тя — е зает с последствията от убийството. Иначе би дошъл лично?
— Ъъ… — Питри не иска да признае, че е в течение с намеренията на ГД Труни толкова, колкото и с движението на звездите в небето.
Тя примигва към него иззад очилата си. Тишината захлупва Питри като приливна вълна. Той неистово се мъчи да измисли нещо, да каже нещо, каквото и да е. Хваща се за следното:
— Много е хубаво, че вече сте при нас, в Баликов. — „Не, не, крайно неподходящо!“ И въпреки това продължава: — Надявам се, че пътуването ви е било… приятно. — Ужас! Още по-неподходящо!
Тя не бърза да отговори, но след като го гледа още миг-два, казва:
— Питри, нали така бяхте?
— Д-Да.
Зад тях се чува вик. Питри поглежда натам, но не и Тивани. Тя все така гледа него, както се гледа интересна буболечка. Гигантът дърпа нещо от ръцете на носача — нещо като папка с твърда подложка — и носачът никак не изглежда доволен. Гигантът надвисва над него, сваля сивата ръкавица от дясната си ръка и разтваря шепа да му покаже… нещо. Червеното до този миг лице на носача изведнъж побелява. Гигантът откъсва лист от папката на носача, връща му я и си излиза.
— Кой е?…
— Това е секретарят ми — казва Тивани. — Зигруд.
Гигантът вади клечка кибрит, драсва я в нокътя си и подпалва хартията.
— С-секретар? — казва Питри.
Пламъците облизват пръстите на гиганта. И да го боли, не личи по нищо. След като решава, че листът е изгорял в достатъчна степен, гигантът духва силно и по перона се разхвърчава пепел. Мъжът си слага сивата ръкавица и обхожда гарата със студен поглед.
— Да — казва жената. — А сега, ако не ви затруднявам, бих искала да отида право в посолството. Посолството уведомило ли е висшите администратори на Баликов за моето пристигане?
— Ами. Ъъъ…
— Разбирам. Тялото на професора при нас ли е?
Вие му се свят. Пита се, вероятно за пръв път, какво се случва с тялото на човек, след като той умре, и този въпрос внезапно му се струва много по-труден от въпроса за местонахождението на душата му.
— Ясно — казва жената. — С кола ли сте?
Питри кимва.
— Заведете ми при нея, моля.
Той кимва отново, все така шашнат, и я повежда през потъналата в сенки гара към уличката отпред. Постоянно поглежда през рамо към жената.
Това ли им пращат? Това миниатюрно момиченце със скучна външност и писклив гласец? Какво би могло да постигне то в този безкрайно враждебен град, където всичко и всички са под подозрение? Чудо ще е, ако изкара и една нощ.
Трябва да ги цивилизоваме
Дори днес, след сериозни по обем проучвания и възстановяването на множество артефакти, все още не разполагаме с визуална концепция за това как са изглеждали. Всички статуи, картини, барелефи и стенописи ги представят или неясно, или по твърде различен начин. Колкан например бива изобразен ту като гладък камък под дърво, ту като планина на фона на ярко небе, ту като човек от глина, седнал на планински връх. И това несъответствие в изобразяването на Колкан изглежда незначително в сравнение с други изображения, които представят своите обекти като увиснали във въздуха безформени цветни петна, сякаш дете е бръснало с четка по белия лист. Например, ако решим да тълкуваме буквално древното изкуство на Континента, то Божеството Юков явно прилича на ято скорци.
Както често се случва в подобни проучвания, трудно е да се стигне до валидно заключение на базата на толкова различни и противоречиви доказателства. Неизменно стигаме до въпроса дали обектите на тези творби съзнателно са решили да приемат въпросните образи. Или средствата на конвенционалното изкуство не са били в състояние да предадат видяното.
Може би никой на Континента така и не е разбрал какво точно вижда. И сега, когато Божествата ги няма, вероятно никога няма да разберем как са изглеждали.
Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение.
Тя гледа.
Гледа очуканите арки, килналите се гигантски куполи, кулите с ронеща се мазилка, лъкатушните улици. Гледа избелелите фризове по фасадите, закърпените и провиснали покриви на кулите, почернелите от сажди декоративни ниши над вратите, напуканите стъкла на прозорците. Гледа хората — ниски, дрипави, недохранени — как влачат крака под портици и портали, просяци в един град на чудеса. Очаквала е да види точно това, ала мрачното запустение все пак я вълнува, кара я да се пита как ли е изглеждал градът преди седемдесет, осемдесет, деветдесет години.